Мрачна есенна вечер. Прибирам се от командировка, след като съм пътувал с влак по любимия си маршрут по светло за пръв път от година. Мегаполисът обаче сякаш е черен и отблъскващ. Оглеждам се и се оказва, че на хората нищо им няма – прибират се от работа, от училище, усмихнати – за тях вечерта е обикновена и светла. Явно на мен нещо ми тежи. Тежат ми 8 разказа, заели последните ми два дни, в които пътувах “На Изток от Запада”. Сериозно.
За Мирослав Пенков разбрах преди малко повече от година, ровейки из 40-страничната програма на Литературния фестивал на Гардиън в Единбург. По навик търся из подобни документи думички като “Bulgaria” и “Bulgarian” и имена, завършващи на “-ov/ova”, “-ev/eva”. И през цялата тази една година, в която сборникът му и едноименния разказ печели слава и престижни награди, аз жадувах да прочета “East of the West”, може и на български. Инат ли бе, не знам, но го преборих, точно за 48 часа.
И сборникът ме прегърна, както момиченцето с мъжко име Кемал прегръща меха на саморъчно изработената гайда дни преди Възродителният процес да го дари с красивото българско (и женско) име Вяра; стисна ме, както Михаил-Майкъл се опитва да стисне с последни сили пред задаващото се торнадо проваления си емигрантски живот; на няколко пъти заплаши да ме посече като с ятагана на Али Ибрахим, да ме „снима“, както Юки „снима“ с колата цигането с оранжевото „балканче“; накара ме да се страхувам, както силно се страхуват почти всички герои в текстовете. Изобщо, “На Изток от Запада” ми разказа играта.
И ми я разказа по наистина страхотен начин, защото Мирослав Пенков определено е добър разказвач. След тези 8 разказа вече знам, че колкото и тежък да е сюжетът на един роман, не може да те насити с емоционалност, както го прави един добре построен и написан разказ. А в “На Изток от Запада” имаме точно осем такива парчета. Диалозите – изненадващи, но логични, стряскащо резки, но закономерни. Сюжетите – не съвсем овъртяни, но достатъчно криволичещи. Героите – раздаващи шамари не само на читателя, но и на самите себе си. Понякога буквално.
Когато си говорих с Илия Троянов по темата за пробива на българските автори, той спомена колко важно е по света да можеш да пресъздаваш собствената си държава в контекст, разбираем от всички (последният въпрос от интервюто ми с него). Е, Мирослав Пенков, живеещ вече десетина години на хиляди километри от родината си, е страхотен пример за това – много светове, събирани на Изток от граничната река, и поднесени като основно ястие на читателите от Запада.
Ревюта за книгата и при Христо в Книголандия и съвсем прясно от Преслав в Литературата днес.
