Мишел Бюси е сред най-продаваните френски автор според престижната класация на в. „Фигаро“. Автор е на 17 успешни романа, от които са продадени над 12 милиона екземпляра в целия свят. Книгите му са преведени в над 35 държави и са носители на редица литературни отличия. На български език са издадени пет негови романа – „Без теб“, „Черните лилии“, „Мама греши“, „Нищо не може да те заличи“ и „Три живота седмично“ (изд. „Ентусиаст“). През януари Бюси гостува в България по покана на своя издател и на Френския културен институт за уникалното по рода си събитие „Нощ на четенето“, което се провежда у нас от 2023 г., а във Франция стартира през 2017 г.
Книгите на Бюси се отличават с майсторските обрати в сюжетите си, с добре изградените си герои и завладяващите теми. Срещаме се с него в залата на Френския културен институт малко преди поредното събитие с читатели. Приветлив и усмихнат, писателят почти веднага започва да разказва за своите първи впечатления от страната. Споделя какво е да пътува с още трима известни автори на криминални романи, с които веднага си проличава, че са в много добри приятелски отношения. През какви други теми преминава разговорът ни, вижте в материала.
Как преминаха първите ви дни в България и първите събития около „Нощ на четенето“?
Много мои познати са посещавали България, но аз идвам за пръв път, разходих се из София, но се надявам, че ще имам възможност да се върна и да разгледам повече. Това пътуване се очертава като много специално, защото издателите поканиха не само мен, но и Франк Тилие, Бернар Миние и Жером Лубри. За пръв път четирима френски автори на криминални романи гостуваме на подобно събитие в чужбина. Обикновено се срещаме във Франция, но досега не сме гостували всички заедно в друга страна. И е много интересно, че издателство „Ентусиаст“ е решило да го направи.
Но изглежда, че четиримата сте приятели.
Да, така е. Никой от нас не е започнал професионалния си път като писател. Аз бях преподавател, Франк – инженер, Бернар работеше в митницата, а Жером – в хотели и в ресторантьорския бранш. А днес сме сред писателите, които продават най-много криминални романи във Франция и това ни сближава, защото заедно изживяваме мечтата си. Споделяме тази мечта и не сме конкуренти.
Личи си, че сте сплотени, че се подкрепяте. Може ли да се каже, че това е нещо типично за френските писатели, за авторите на криминална литература или се случва само при вас?
Това е характерно за криминалния жанр. Франция има много големи автори от т. нар. „висока литература“ и на криминалния роман се гледа като на по-нисш жанр. Това ни сплотява – държим се заедно и пишем тези книги, за да напомняме: „Ето ни – съществуваме!“.
Преди време проведохме интервю с исландската писателка Ирса Сигурдардотир, която сподели, че същото е характерно и за тях.
А това е жалко, защото криминалният роман казва много неща за съвременното общество и понякога дори повече от класическия, от „високата“ литература. Освен това в много страни криминалният жанр най-лесно достига и до по-младите читатели.
Има ли теми, за които може да говорим по-лесно точно през този жанр?
Един добър криминален роман събужда желанието да разгръщате страниците, да четете по-нататък, да стигнете до края. Може да говорим за политика, за социални проблеми, защото интригата е вълнуваща и задържа вниманието.
Например един мой роман, издаден само на френски, говори за мигранти, които прекосяват Средиземно море. Това за Франция е сложна тема, голяма част от французите са против тези хора. Но ако книгата ми е добре написана, дори човек, който не споделя моето мнение, ще поиска да я прочете и може би ще си промени гледната точка или най-малкото ще го накарам да се замисли по въпроса.
Да, това е голямата сила на литературата – да ни даде храна за размисъл и различна гледна точка.
Но криминалният роман има предимството, че постоянно поддържа желанието за четене, защото винаги историята е водеща и в повечето случаи е много интригуваща.
Много често в книгите си включвате темите за любовта, семейството, отношенията родител – дете. Защо избирате да вплетете и тези по-емоционални въпроси сред криминалния сюжет?
Обичам да смесвам криминалната интрига с любовна или семейна история. Опитвам се винаги и двете да присъстват, защото искам да има такъв баланс. И често жени ръководят разследванията в романите ми – влюбени жени, майки, а не толкова полицаи. Предпочитам да пиша този тип романи, които някои наричат „домашни трилъри“ – domestic thriller, domestic noir.
А трудно ли ви е да пишете от гледната точка на жена? Предизвикателство ли е за вас?
Не, всъщност го намирам за лесно. Колкото повече навлизаш в главата на всеки различен персонаж, толкова по-лесно става. За мен като разказвач на истории, това е голямо улеснение, защото когато една жена казва нещо, не съм аз, а персонажът, който го казва. Докато, ако героят е мъж, на моята възраст, който прилича на мен и казва неща, ще ми е трудно да го накарам да ги изрече, защото всички ще си помислят, че аз мисля това. Много по-интересно е да се превъплътиш в ролята на жена, дете, убиец, тогава се чувстваш писател, защото влизаш в главата на един различен от теб човек. Мислиш като тях, реагираш като тях. Това е една от причините, поради които пишем – за да изживеем един друг живот.
Снимка: Издателство „Ентусиаст“
Чудесно описание на работата на писателя. И звучи сякаш се забавлявате докато пишете?
Много обичам да пиша. За мен писането не е болезнен процес, а по-скоро вид терапия. Винаги съм искал да бъда писател и героите на моите истории са в главата ми от много, много време. Когато пиша, ги изваждам на бял свят, за да се отърва от тях. (смее се) Като децата, които възпитаваме и един ден ги пускаме да заживеят собствен живот.
Не знам дали е весело занимание, защото има много меланхолия в писането. Когато разказваме истории, винаги има теми, които ни преследват и се завръщат, но това е подсъзнателно. Например във всичките ми книги има по една сцена с гробище. Не знам защо, може би мога да го анализирам един ден, но всеки път, когато пиша, измислям сцена с гробище. Не са болезнени или мрачни, просто ги има.
Казвате, че това се случва подсъзнателно, а когато съзнателно търсите вдъхновение, има ли книги или автори, към които се обръщате? Споменавали сте в различни медии за Агата Кристи, Морис Льоблан, но има ли други хора или заглавия, които препоръчвате?
Говорих си с моята преводачка за България – Силвия Колева, която ми сподели, че е превеждала и Себастиен Жапризо, който е любимият ми френски писател. Днес във Франция сме щастливи, че имаме и много автори на криминални романи. Когато започнах да пиша преди 20 години, авторите, които продаваха най-много в този жанр, бяха американци или англичани. А днес начело на класациите стоят французи, което е много стимулиращо. Всички пишем различни истории, но има нещо като „френска школа“ в жанра. Това е сравнително ново явление и се радвам да бъда част от него. В един момент забелязвахме такива тенденции със скандинавски романи, а днес на фокус са френските.
Когато говорим за скандинавски романи, може да се каже, че знаем какво да очакваме от тях – макар и различни, книгите обединяваща нишка. Може ли да се определи нещо, което по подобен начин отличава френските кримки?
Ако ги сравняваме с американските, френските криминалета не са толкова семпли. Те не се страхуват да говорят за взаимоотношенията, секса, теми табу и остават по-близки до действителността. В сравнение със скандинавските романи, френските акцентират върху мястото, върху семейството. И често в тези романи има поезия или нещо фантастично. Във Франция говорим за поетически реализъм. Имаме криминален сюжет, но и нещо вълшебно, преплетено в него.
От 2017 г. има учредена награда на ваше име за най-добър трилър на годината. Може ли да разкажете нещо повече – как започна всичко и какво означава за вас?
Сложно беше, но вярвам, че е важно да се четат нови автори. В криминалния жанр има много автори и тази награда позволява на писатели, които са все още непознати, да получат внимание и да достигнат до нови читатели, защото вярвам, че имаме нужда от това разнообразие.
Има ли нещо, което бихте искали да споделите към финала на нашия разговор?
Много се радвам, че съм в България. Докато се разхождах из София, открих книгата си в много книжарници и е невероятно да видя името си на друга азбука. Забелязах марионетката на корицата на „Три живота седмично“ и се зачудих дали това съм аз, опитах се да разчета името и разпознах, че е моето. Много е вълнуващо да видиш книгата си в чужбина. Много благодаря на издателя ми, който публикува пет от моите книги на български! Често на летищата виждаме книги и обикновено са американски, те са навсякъде по света. И е много важно да има издатели, които публикуват френски писатели, испански, португалски, защото обичат тези автори и са ги чели. Така се поддържа разнообразие, което е полезно за бранша и за читателите.
Днес много други занимания освен четенето се конкурират за вниманието на хората. На младите често им е трудно да започнат да четат. И това е общата битка на автора и на издателя – да продължаваме да публикуваме книги и да поддържаме интереса към четенето.
С Мишел Бюси започва серията от разговори с френски автори на криминални романи, които ще може да прочетете в сайта на „Аз чета“ през февруари и март. Словоохотливостта му доведе до едно по-дълго и разнообразно интервю, а след това Жером Лубри, Бернар Миние и Франк Тилие не пропуснаха да се пошегуват: „А, той Мишел си е такъв, много обича да говори“. Закачките помежду им не спираха, като някой дори се осмели да посвири на пиано, докато течеше един от записите. Личеше си, че макар и изпълнени с интензивни срещи и разговори, дните им в България са време, на което се наслаждават. Тези положителни емоции се излъчват от всеки от тях и когато говорят за своите книги и за писането, като процес, който ги прави щастливи. Скоро ще може да прочетете повече и за техните истории.
Благодарим на Ана Методиева от Френски културен институт за превода от и на френски по време на интервюто!
Книгите на Мишел Бюси както и много други заглавия, част от тях намалени, можете да поръчате от Ozone.bg.
