Нали знаете как има едни такива свидни спомени от детските години, които за нас винаги са били „Уау!“? Струват ни се съвършени, почти магически. Завладяват ни и с трепет споделяме усещането за тях. Величаем ги и после един ден порастваме, докосваме се отново да тях и… магията я няма. Вече изглеждат нормални, обикновени, дори посредствени. Като сериалите „Война на световете“ (с онези трипръсти извънземни) и „До краен предел“ (който ме е изправял на нокти в минутите, преди да стане време за ранно лягане, че утре имам класно). Или играта „Костенурките нинджа“. Или вафлата „Куку руку“. „Туин Пийкс“ издържа проверката на времето, но е по-скоро изключение.
В ученическите години се влюбих в Стивън Кинг и четях всичко, което намирах. И нямаше разочарования – силна, въздействаща и плашещо реалистична литература. Всеки път, постоянно! След това минаха петнайсетина години без Кинг (никаква идея защо) и сега, преди да започна „Мистър Мерцедес“ (изд. „Плеяда“), със свито сърце се чудех дали все още е моят човек. Отдъхнах си – да, моят човек е.
Историята е безупречна, като Стивън Кинг отново се развихря в изграждането на този криминален трилър. Психопат се врязва с кола в чакащи на опашка, носейки смърт, страх и травми за цял живот. След това успява да се измъкне и следите му се губят. Поне докато не реши да злорадства за сметка на пенсионирания бивш разследващ случая.
Пълно е с разнообразни персонажи – едните супер изчанчени, другите съвсем нормални. И двата типажа са изпипани чудесно. Обожавам плътността на всичките детайли, с които Кинг ни залива – от марката на зърнените храни до измислената група с песните й, че и с текстовете им. Директно се гмуркаш в един истински свят, който те прави съпричастен.
Забелязах обаче много разлики с познатия ми от преди стил и това по-скоро не ми допадна. Цялата история е разказана в сегашно историческо време, с което не съм свикнал като читател, а и не ми носи нищо положително. Малко индиферентно ми изглежда, неангажиращо. Все едно авторът разказва история, на която е свидетел, и тя е важно, ама не и за него.
Иначе пенсионираният детектив Ходжис е много симпатичен и интелигентен образ. Добро попадение и нетипичен главен герой, далеч от свръхчовек. Имайки предвид, че „Мистър Мерцедес“ е първата част от трилогия за този господин (заедно с „Търси се“ и „Край на дежурството“), съм склонен да простя някои информационни пропуски за живота му. Убеден съм, че ще бъдат запълнени в следващите книги.
След тази среща с Кинг мъдрият извод за мен е един – много по-добре е да се конфронтираме с детските си интереси навреме. Само така запазваме възможността те да останат значима и смислена част и от по-зрелия ни живот.
