Да четеш пиеса и да гледаш театрална постановка по нея, са две съвършено различни изживявания, които се допълват и си влияят едно на друго въпреки различните времево-пространствени граници, в които се осъществяват.
Когато четем, сме сами с четивото си, възприемането на текста зависи единствено от нас. Едва ли е нужно отново да откривам топлата вода, но театърът е една магическа интеракция между публика, актьори, режисьор, сценограф (и останалите отговорни) и автор на текста. Постановката сякаш е реално същество, което всеки път, щом оживее на сцената, е различно. Тази многоликост, както и възможността да се изживее (постави) творба, написана преди повече от 400 години, никога няма да спрат да ме изумяват.
Как е възможно произведения на художествената литература, писани преди векове, все още да вълнуват днешния читател/зрител?
Може би защото човешките емоции не се определят от времето, а всички винаги се борим за любов, която влачи след себе си – като доказателство за собственото си съществуване – омразата.
Повод за тези размисли ми даде представлението „Много шум за нищо“ на Театър 
„Българска армия“, което скоро гледах. Един от шедьоврите на Шекспир е история за обсебени от любовта, която приема различен образ за всеки човек.
За Клавдио се превръща в ревност и жестокост, за Херо в борба за чест, за Дон Хуан в ялова злоба, за Бенедикт и Беатриче – в борба за истината.
На фона на забавни словесни каламбури, фарсови ситуации и поредица от недоразумения се развиват две любовни истории. Идиличната – между Херо и Клавдио, е помрачена от внушенията на злодея, а обречената – между Беатриче и Бенедикт, е „родена“ от интригите и клюките на техните приятели. И двете двойки са водени от събития, които са извън тях и извън техния контрол.
В името на честността, трябва да споделя, че централните герои не събудиха интереса, симпатията ми (определено не мога да простя на Клавдио за жестокостта и липсата на трезв разсъдък, а на Херо за примирението и безхарактерността) или някакви по-силни емоции у мен, но двойката на „втори план“ напълно ме очарова.
Бенедикт (в ролята: Иван Радоев) и Беатриче (в ролята: Гергана Данданова) са воини в изтощителната война срещу любовта. Бранейки свободата и независимостта си, те се страхуват най-вече от своето отражение в огледалото. Две противоположности, които не се привличат, които не могат да дишат, когато са в една и съща стая, които искат взаимно да се удушат, са победени от собствените си ръце, стигнали до низостта „да пишат доноси срещу сърцата ни!“
И докато умните се наумуват, групата на идиотите, които „с бяс“ забавляват публиката, малко по малко разкриват истината. А тя е простичка – по-лесно се живее с маска, но тя е също и вид лицемерие. Нека да не маскираме сърцата си и да им оставим правото да бъдат благородни.
Шекспир прави (или по-точно не прави) нещо много ценно – не ни назидава. Оставя ни да се посмеем на човешките недостатъци и ни задава въпроси, които често са по-важни от отговорите.
П.П. Има един момент в църквата – Херо е опозорена и всички се отричат от нея (освен Беатриче), когато глупакът Бенедикт се обръща. Просто стои на място, но важното е, че не си е тръгнал. Не е последвал приятелите си, защото там е Беатриче и защото той проглежда отвъд (уж) очевидното. Красиво беше. Не съм си представяла, че комедия може да ме просълзи не от смях.
Знам, че не разбирам достатъчно от театралното изкуство, за да бъда критик, но също така знам какви емоции донасят сетивата ми, когато са провокирани от някое изкуство. Затова ще си позволя да споделя следното – не мисля, че всичко в постановката миналата вечер се получи както трябва. Също така предпочитам думи сто пъти прошепнати, отколкото веднъж самоцелно изкрещяни.
