Поне веднъж на няколко месеца обичам да чета истории за хора, които започват живота си начисто, разкази за прошка, втори шанс и самоусъвършенстване. “Моето приключение в дивото” на Черил Стрейд (изд. “Вакон”) беше една такава история. Разбрах за книгата едва когато видях трейлъра за екранизацията му и си казах, че трябва да я прочета, преди филмът да излезе. Това се случи през 2014 година, но романът продължава да ме вдъхновява и днес, така че най-накрая се реших да споделя защо.
“Моето приключение в дивото” разказва истинската история на авторката, която на 26 години е изгубила майка си, семейството си и себе си. Стигнала дъното, тя решава да извърви Тихоокеанския хребетен път (ТХП), с надеждата, че в края на тези 1800 км ще получи шанс за ново начало. Походът е изключително предизвикателен и опасен, особено за момиче без никакъв план и предварителна подготовка. Може би именно заради това Черил се впуска в него – за да се накаже за допуснатите грешки, но и едновременно да заслужи опрощение.
В последно време се изговори много за женските образи в киното и литература – за очакванията, които имаме към тях, и за начина, по който калъпът бавно се пропуква. Все повече автори се осмеляват да създават героини, които не са перфектни, а истински. Именно затова смятам, че „Моето приключение в дивото“ е още по-актуална днес, което беше една от основните причини книгата да ме впечатли преди три години.
Черил е правила много грешки в живота си и ги представя на читателя чрез чести ретроспекции. Докато ни позволява да я опознаем все повече и повече, тя сякаш ни предизвиква да я осъдим, да се откажем от нея, да й обърнем гръб. В същото време обаче искреността, с която разказва историята си, и смелостта, с която се изправя пред страховете си, омагьосват и будят възхищение. Тя не се опитва да ни се хареса, да се извинява или оправдава, а просто споделя въпросите, които я терзаят, докато се опитва да открие отговорите за самата себе си.
Всяка година книгата и филмът по нея вдъхновяват стотици жени да поемат по ТХП в опит да разберат кои са или да зарадват приключенската си душа. Аз също твърдо вярвам, че поне веднъж годишно всеки трябва да пътува сам, да остане насаме със себе си и мислите си. При такива пътувания приключението почти винаги е гарантирано и всеки път се връщаш променен. Затова знаех, че романът ще ме грабне бързо, но не очаквах, че ще бъде толкова разтърсващ.
Четенето също е едно своеобразно пътуване, така че в края на „Моето приключение в дивото“ всеки читател може да се върне с различни впечатления и изводи. Но, както при всяко друго начинание, и тук най-важното е да направим първата крачка, да отворим първата страница и да се насладим на пътуването.
