Добре дошли в света на елена Ву(ндаба) – новият герой от създателката на Мотовете Радостина Николова. Той е различен, но не само заради единия си рог. Той говори малко по-префърценено от необходимото, вярва в съдбата повече, отколкото на интуицията си, и се привързва прекалено бързо. Той е очарователен, като дете, което тепърва усвоява трудните уроци на живота. Вижте ексклузивен откъс от новата книга на Радостина в първо „Аз чета“:
Еленът се беше привел над локвата дъждовна вода и се съзерцаваше с възхищение. Бяха минали точно два месеца откакто напусна стадото и реши да заживее сам. Чувстваше се щастлив. Ву беше доста особен. Знаеше, че е различен, но винаги твърдеше, че това въобще не го притеснява. Напротив, дори се харесваше такъв. А и какво значение имаше външният вид? Може би по-голямата му странност беше, че говори много. Понякога изреченията му бяха толкова дълги и несвързани, че и самият той се объркваше. Друг път решаваше, че на всяка цена трябва да употреби всички сложни думи, които знаеше, и нещата ставаха съвсем зле. Ву вярваше, че колкото по-префърцунено се изразява, толкова по-вероятно е събеседникът му да се впечатли и да си каже: „Ееее, да, природата е взела едно, но пък е дала друго…“.
Да де, но не ставаше точно така. Всъщност единствените му събеседници преди да напусне стадото бяха най-обикновени елени, които никак не се вълнуваха колко умно или глупаво говори Ву. А и той общуваше най-вече с връстниците си – млади елени на около 2 години и малко, с едва прокарали рога и хормони, които бушуваха с пълна сила. И колкото и Ву да се опитваше да ги впечатли с умни приказки, те виждаха само очевидното – че той нямаше два рога като останалите елени, а имаше само един. Ву попита майка си защо това е така, но тя само небрежно махна с копито и заяви: „Спокойно, всичко ще си дойде на мястото!“. Само че този втори рог така и не пожела да си дойде на мястото. Затова Ву реши, че щом никой не се впечатлява от дар словото му, a на всичкото отгоре и му се присмиват, той няма място в стадото.
Тръгна си през един слънчев пролетен ден. Намери си поляна, скътана в сърцето на гората и заживя там. В единия край на поляната растеше трева, която той определи като „най-изтънчения деликатес“, а другия край нарече с една от любимите си думи „гардеробиерна“. Къде, ако не в новия си дом, можеше да развихри въображението си и да се обгради с изискани неща. При стадото нямаше тази свобода, а тук можеше да бъде себе си. В гардеробиерната след дъжд се образуваше една огромна локва, в която еленът обожаваше да се оглежда и да се възхищава на себе си. Първите дни се чувстваше страхотно. Никой не шушукаше зад гърба му, никой не му се подиграваше, никой не хихикаше. Странни бяха тези младоци от стадото. Какво толкова като беше само с един рог? Ами нали всички имаме нещо, по което се различаваме един от друг? Ву наистина вярваше в това. Затова и никога не се поддаде на чувството за срам, че се различава от останалите елени…
– Ето ме, прекрасен, както винаги! – възкликна Ву, щом се надвеси над локвата. – А ти, Винсент, как си там горе, сгушен в Моите красиви рога? Не, не! Не бързай да ми отговаряш. Сега като се замисля, може би се чудиш защо наричам рога си така, при условие, че той е само един?
Ву направи драматична пауза, но тъй като на Винсент явно не му се говореше, еленчето се прокашля и продължи.
– Ако някой говори за мен като за елена с единия рог, може да се случи така, че слушателят да си ме представи като еднорог или, недай си боже, като онази потресаващо неграциозна твар – носорога. Затова моят рог си има име, Винсент. Казва се Моите красиви рога. Може да е единствен, но е съвършен: прекрасно оформен, с изящни симетрични разклонения и меко като кадифе мъхнато покритие. Всеки би ти завидял, Винсент, че живееш точно на Моите красиви рога…
Но Винсент май хич не се впечали от тази реч и остана безмълвен. Винсент беше калинка, която преди около седмица реши да пренощува в едно от разклоненията на рога на елена и изглежда му допадна мъхнатата повърхност. Литваше само за да се нахрани, а през останалото време се излежаваше, слушаше непрестанното бъбрене на Ву и кой знае дали се забавляваше, или не му обръщаше внимание, но между тях се оформи нещо като приятелство. За елена това беше една много специална калинка, а за калинката това беше един най-обикновен елен.
Всъщност, откакто се премести на поляната, Ву беше опитал да се сприятели и с един таралеж, два заека и стадо глигани. Но нито едно животно не се впечатли от превзетия му език. А с глиганите дори се получи доста конфузна ситуация, защото Ву не беше много сигурен дали са прасета, или глигани и реши да попита направо. Стадото, разбира се, не реагира добре на този въпрос и всички започнаха да грухтят заплашително към Ву. Той усети, че е подходил неправилно, извини се с половин уста и изчезна с тихи стъпки и наведена глава. След тази случка за малко да се откаже от нови познанства, но накрая все пак реши да опита отново. Уви, избра още по-неподходящ другар. Тръгна да тича след един вълк, а онзи, като го видя, мигом го погна наобратно. Ву помисли, че играят на гоненица, но като спря за малко да си поеме дъх, вълкът го захапа за крака по най-нелюбезен начин. Еленът на косъм отърва кожата и се зарече, че повече няма да ходи в гората. Приключенският му дух отстъпи място на страха. Реши, че ако е писано, съдбата сама ще му изпрати верен приятел, без да е нужно да рискува живота си.
Затова, когато един ден Винсент кацна на рога му, Ву погледна към небето и кимна с благодарност. За всеки случай. Не се знаеше има ли нещо там, което му изпрати приятел, или просто една объркана калинка беше кацнала случайно върху рога на Ву. Той кръсти новия си приятел с гръмкото име Винсент и не спираше да му говори. Веднъж дори се опита да го нахрани с трева, а когато видеше други калинки на поляната, бързо тръгваше в обратната посока, да не би той да реши да се върне при себеподобните си и да го изостави. Винсент далеч не влагаше толкова чувства в отношенията им, дори не продумваше. Но за Ву появата на калинката си беше знак от съдбата и затова се чувстваше щастлив. Не подозираше обаче, че може да стане и по-хубаво. А още по-малко знаеше, че колкото по-хубаво става, толкова по-голям е рискът след това вече нищо да не е същото. Но беше на път да разбере, защото съвсем скоро се появи Констанс.
Книгата “Моите красиви рога и аз Вундаба” подкрепя кампанията, която помага на български семейства в нужда Holiday Heroes. Един лев от продажбата на всяка книга, закупена до Коледа, ще бъде дарен на инициативата, която събира средства вече 5-а поредна година.
