Моето детство мина с книги като „Малки жени“, поредицата за „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“, „Без дом“ и други подобни класически произведения за малки читатели. Не съм израснала с такова голямо разнообразие, от което да избирам. През последните години обаче българският пазар предлага множество интересни детски произведения и, разбира се, възрастният читател е изкушен сам да посегне към тях.
„Момичето, което изпи луната“ (изд. „Orange Books“) от Кели Барнхил чакам още от лятото, когато видях снимка, публикувана в Instagram от издателството. Романът е носител на тазгодишния медал „Нюбери“ за детско-юношеска литература и очакванията ми бяха доста високи. Да не говорим, че корицата е великолепна – когато вече държах книгата в ръцете си, ми доставяше удоволствие просто да й се любувам.
Историята започва много вълшебно и с капка мистерия. Протектората е град, забулен в мъгла от тъга и откъснат от света. За да подсигури добруването му, всяка година в определен ден едно семейство е принудено да даде като жертвоприношение своето бебе. Детето е оставяно на края на гората за вещицата. Само че вещицата не е тази, от която всички се страхуват.
Зан е магьосницата, която взема изоставените рожби и ги занася в свободните градове при семейства, в които те израстват, заобиколени от любов. Една година обаче Зан се разсейва и без да иска замагьосва бебето, като му дава твърде много лунна магия. Зан кръщава момиченцето Луна и решава да го отгледа, като заключи магията в нея до тринайсетия й рожден ден. Дотогава Луна расте свободна и щастлива заедно с баба си, малкия дракон с голямо сърце Фириан и древното блатно чудовище Глърк.
Междувременно поредица от странни събития започват да променят установения ред в Протектората. Един мъж ще намери любовта на живота си и ще пожелае да се бори за детето си, една майка, полудяла от загубата на бебето си, ще създаде различна магия, а древно зло ще разкрие облика си.
Романът започна доста интригуващо. Вдъхваше ми усещането за куклен театър, в който пред теб се разиграват различни сцени и сякаш долавяш шумоленето на хартиените птици, тъжната мъгла, надвиснала над Протектората, красотата и спокойствието на къщата на Зан и магията, струяща от луната. Въпреки наличието на вълшебни елементи обаче сюжетът не успя да ме омагьоса. Останах объркана от темата за скръбта, която беше ключова, и какво би следвало да внуши на младия читател тази история. Очевидно не трябва да потискаме тъгата и не бива да я оставяме да определя хода на живота ни, но… в някакъв момент Кели Барнхил просто ме изгуби.
„Момичето, което изпи луната“ е особена, многопластова история, която не успя да ми подейства емоционално, въпреки прекрасните описания. Не се оказа моето четиво, но вярвам, че ще допадне на мнозина. Книгата е сред коледните подаръци за племенницата ми и с интерес очаквам да видя реакцията на млад читател.
Може да прочетете още ревюта за книгата в блоговете на „Vita Morena“, „bookishipster“ и „LadyBug’s Page“.
