Първата операция за смяна на пола е извършена през 1930 година в Германия. Състояла се е от няколко сложни процедури, на които датският художник Ейнар Вегенер се подлага, изпълнен с надежди. По-малко от година по-късно той умира. Като Лили Елбе.
Историята на транссексуалния художник стигна до по-широка публика миналата година, когато се появи трейлърът на „Момичето от Дания“. Филмът представя живота на двойката Ейнар Вегенер (Еди Редмейн) и съпругата му Герда* (Алисия Викандер), като започва малко преди младият художник да осъзнае, че е жена, заключена в тялото на мъж. През 20-те години на миналия век, а и днес, малко съпруги биха били способни да приемат с доблест и разбиране трансформацията на съпруга си в жена. Герда Вегенер обаче го прави и се опитва да помогне на половинката си да се измъкне от телесния затвор на мъжеството.
Двама души осъзнават, че животът им никога няма да бъде същият. Ейнар знае, че не е мъж и никога повече няма да бъде. А Герда се учи да живее с факта, че истинската любов е тоталното надскачане на егоизма в името на щастието на другия. Младият мъж спира да рисува и оставя на заден план успешната си кариера на художник, за да отделя все повече време на своята женска същност, която нарича Лили. През това време съпругата му черпи вдъхновение от нея и започва да рисува поредица портрети на Лили.
Животът на двамата художници вдъхновява не само режисьора Том Хупър. 15 години по-рано писателят Дейвид Еберсхоф пише романа „Момичето от Дания“, който, макар да е базиран на реални факти от живота на семейство Вегенер, е само фикционална хипотеза на душевното състояние на главните замесени. Но именно това е най-мощното предимство на романа пред филма.
Надявам се да не ме разберете погрешно, това не е текст, който сравнява филм и книга и очаква от тях еднакво въздействие и резултати. Това не е и критически текст върху екранизацията или романа, а проследяване на описанието на една метаморфоза, която е представена визуално и вербално. И двете момичета от Дания имат една изходна и една крайна точка и достигат до нея чрез различни изразни средства. Но по-логичен е пътят на Еберсхоф.
Защото:
Филмът е красива визуализация на романа, която обаче работи основно на визуално и първосигнално ниво, поне що се отнася до героя на Ейнар. Персонажът не е развит добре, а преходът от „мъж, който се чувства като мъж“ и „мъж, който се чувства като жена“ е тотално лишен от плавност и аргументираност. Макар в по-късен етап на филма да се споменава за хомосексуалните увлечения на Ейнар като тийндейджър, това не е достатъчно, за се убеди зрителят в сериозния сексуален преврат в съзнанието му.
Романът развива образа на художника прецизно, логично и елегантно. Макар книгата да започва с момента, в който Герта моли Ейнар да обуе дамски чорапи и да позира с рокля, Еберсхоф предлага достатъчно ретроспекции и анализ на вътрешното му състояние. Филмът показва почти моменталното предаване на Лили от панталона към роклята, нейната абсолютна увереност в чувствата и поривите си. Книгата обаче акцентира много повече върху колебанието, страха и недоумението на младия мъж пред новия свят, който открива в себе си.
Не само образът на Ейнар е развит по-добре в романа. Герда също съществува по-пълнокръвно в него. Докато Хопър я представя абсолютно жертвоготовна (с малки колебания) и твърдо уверена в любовта към съпруга си, логиката на това поведение все още остава съмнителна. Не оспорвам, разбира се, че любовта е сляпа, глуха и понякога безполова, но – мъжът ти решава, че желае да бъде жена, и светът ти не се срива?
Алисия Викандер е достатъчно добра в ролята си, за да разсее зрителите от мисълта как тази жена не полудява от идеята, че нейният съпруг започва да се отдалечава от ролята си на такъв и да се превръща в нейна сестра. Романът поправя и тази грешка като обръща голямо внимание на катарзиса, който Герда преживява. Още първа глава започва с изречението „Жена му разбра първа“ и съобщава изрично на читателя, че това е разказ за преображението на едно семейство.
Макар Лили Елбе да оставя след себе си дневници, никой не може да каже със сигурност през какви психически водовъртежи е преминала двойката. Но добрият творец може да си го измисли и да пресътвори техния свят наново. „Момичето от Дания“ не е документален роман, съответно и екранизацията не е документален филм. Но ще ви разкаже класическа ( и реална) история, от която всеки здравомислещ човек ще настръхне – несправедливо осъден човек влиза в затвора и желае от цялото си сърце да излезе на свобода, защото там е ад.
Защото транссексуалността на Ейнар е много повече от желанието му да бъде с мъже вместо с жени. Това е въпрос на самосъзнание, самоусещане и отчуждението на съзнанието от тялото, в което се намира. А това бягство е почти невъзможно за осъществяване.
Думите, описващи състояния, са ефективни, но възприемчивостта на читателя може лесно да бъде повишена с визуална образност. За съжаление, филмът не предлага повече от първичното ниво на изграждане на фабулата. Тук идва прекрасното допълване между романа и филма. Докато единият визуализира физическата промяна на Ейнар, другият я обосновава. Докато екранизацията показва страданието на Герда, книгата го игражда.
Препоръчвам на всеки, който се интересува от историята на семейство Вегенер, да гледа филма и да прочете книгата. Не чакайте връчването на наградите „Оскар“, защото независимо колко статуетки ще отнесе, „Момичето от Дания“ е история, която заслужава да бъде чута от повече хора. Защото напомня, че толерантността и емпатията са неща, които се градят, развиват и запазват истински трудно.
* В романа на Дейвид Еберсхоф съпругата на Ейнар носи името Грета. В действителност тя се казва Герда Готлиб.
