Прочетох „Моши моши, Япония“ (изд. „Together Academy“) от Юлияна Антонова-Мурата преди близо две години, но още помня в детайли някои от историите в книгата. Преди дни, когато до мен стигна новината за второ заглавие на авторката „Уки уки, Япония“, с приятно чувство прелистих отново дебюта ѝ. Пак изпитах онова спокойствие и смирение, което разказите за островната държава ми носят. И ще се задоволя с тях до 15 ноември, когато следващото произведение ще бъде в книжарниците.
„Моши моши, Япония“ е разделена на две части, всяка от които има своите качества и докосва читателя по различен начин. Чудесен според мен е изборът книгата да започва с кратките есета, които Антонова-Мурата публикува първо в личния си Facebook профил, а след това събира и на страниците. Те описват случки, лица и детайли от ежедневния живот и културата в Япония. Нямаше как да не направя паралел с една друга прекрасна книга, която също разкрива колко удивително различни са японците от нас. Говоря за „Любимата формула на професора“ от Йоко Огава.
Различното тук, което придава стойност за българския читател, е, че авторката разкрива впечатленията си през призмата на чужденка. Да, Юлияна Антонова-Мурата живее от десетилетия в островната държава, омъжена е за японец, но е израснала в България. А първите години от живота на човек сформират вярванията му. Ето защо японската действителност така дълбоко трогва авторката със своята чистота и хилядолетна мъдрост. Както тя самата пише обаче, изненадата от всичко различно, с което свиква там, не може да се нарече „културен шок“, просто защото с хубавото всеки свиква лесно.
Историите в първата част не претендират да са изчерпателен анализ на живота на японците. Авторката споделя от първо лице какво е срещнала по пътя си – чистосърдечно, с думи, пропити от възхищение и благодарност. Читателят сам може да си направи изводи от прочетеното. Дали ще го използва като пътеводител, като извор на идеи как да подобри живота си, или единствено от любопитство – струва ми се, че все ще почерпи наслада. Как иначе да се почувстваш, като знаеш, че някъде там първолаците масово ходят сами на училище и пътуват в метро, на летището служител забърсва багажите, които се въртят на лентата за получаване, майсторите почистват след себе си с прахосмукачка, а след това и с бяла кърпа дома ви, а ако оставите бакшиш, ще ви догонят и ще ви го върнат?
Юлияна Антонова-Мурата (снимка: Личен блог)
Добре де, идва ми наум какви други реакции биха предизвикали тези истории. На първо място, не всеки би им повярвал. И в това няма нищо странно. Та това наистина ли се случва сега? Може би някога в миналото или пък в книгите, филмите… не и наистина. Да, обаче разгърнете ли още някоя съвременна книга (като „Любимата формула на професора“), ще разберете, че няма грешка. Интригуващо е да се поразсъждава над причините за тези фундаментални различия не само с родната действителност, а с тази в целия западен свят. Но Мурата не стига до там. Тя излага факти, интерпретацията остава за нас.
Тя обаче прави нещо още по-интересно във втората част. Там са поместени по-дълги художествени текстове, които много приличат на японски легенди. В тяхното изящество личи колко дълбоко е попила авторката японската култура, особените ѝ образност и послания. Аз лично малко се стъписах от прехода от делничното към магичното, но бързо навлязох в различния ритъм и успях да му се насладя, все едно чета втора книга!
Ако и „Уки уки, Япония“ се доближи до чувството, което дебютът на Мурата остави в мен, то още сега мога да я препоръчам! Ако не сте чели „Моши моши, Япония“, насърчавам ви да го сторите. Да разшириш хоризонта и познанията си е първа стъпка към промяната на това, което не ни харесва в нашата действителност.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
