Музей на невинността. Вторият живот на един роман

„Музеите: 1. Не са за да ги обхождаш, а за да ги усещаш и преживяваш“
Орхан Памук, „Музей на невинността“

Само на 15 минути пеша от сърцето на съвременния Истанбул – площада Таксим, който това лято стана символ на стремежа на младите хора към промяна, се намира необикновено местенце. В малки музейни кутийки, като капсули на времето, се съхраняват звуци, цветове и емоции от ежедневието на града между 70-те и 80-те години. Червената табелка гласи „Masumiyet Muzesi” или „Музей на невинността“. Подскачам от радост, когато случайно я забелязвам, защото Орхан Памук ми е много любим писател, а това е същият онзи музей, замислен от Кемал, героят на романа, за да увековечи безкрайните мигове на копнеж от една необичайна любовна история.

Достатъчно е да продължиш само няколко метра встрани от пешеходната улица „Istiklal”(„Независимост“), за да се озовеш в тихи очарователни „сокаци“, които измамно лесно те отвеждат стремглаво надолу, но ти взимат дъха на връщане. Къщичката е малка, но кокетно се издига на няколко етажа. От прочитането на романа са изминали четири години и аз леко се притеснявам дали ще успея да забележа и осмисля всички връзки. Ако бях подготвена предварително, щях да нося и книгата с мен, тя можеше да бъде моят вход за музея според желанието на героя:

„Нека за читателите на нашата книга да има и по един безплатен билет за нашия музей. Ето защо ще е най-добре в книгата да бъде вложен и един билет.“

Изпитвам леко съжаление, че не съм с аудио гид (още повече, че е записан с гласа на самия Орхан Памук), но се оставям необичайната колекция да ми въздейства непосредствено, без задължително да правя паралели с романа. Витрините са обозначени с номера, съответстващи на главите в книгата, екземпляри от която са на разположение за четене на всеки етаж, така че винаги мога да се обърна към тях за помощ.

„Музей на невинността“ е роман за две страсти – любовта и колекционерството. След кратка, но бурна връзка с далечна роднина, главният герой започва да събира предмети, чрез които отново и отново извиква спомена за часовете, прекарани с нея. Като по-възрастен той посещава необичайни музеи в различни европейски градове и е впечатлен от силното въздействие на вещите и способността им да създават определено внушение чрез подредбата си. Така стига до идеята да изложи своите скъпоценни притежания и чрез тях да разкаже за голямата си любов.

Във фоайето ме посрещат набодените като ларви на карфици, 4213 угарки със следи от червило, кафе или сметана, придружени от педантични бележки при какви точно обстоятелства устните на Фюсун са се докосвали до тях. Стряскащо е, сякаш ставаш свидетел на налудничава мания. В същото време е толкова реално, че се хващаш на „въдичката“ още повече когато прочетеш придружаващите обяснителни надписи във фоайето как тук е живял еди-кой си до еди-кога си, а впоследствие Орхан Памук като довереник на своя приятел купил къщата, за да съхрани колекцията му за поколенията.

Приказката продължава…

Качвам се по леко скъращите стълби, за да се срещна с уловения „най-щастлив миг“ в кутия № 1 – перденце, върху което е „кацнала“ брошката-пеперуда на Фюсун и чуруликане на ранно-следобедни птички.

„Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел. И да съм го знаел, възможно ли е било това щастие да се съхрани, възможно ли е било всичко да се развие по-иначе? Да, ако съм можел да осъзная, че този е най-щастливият миг в живота ми, никога не бих избягал от своето щастие“.

Дървена кутия с кълба и ножици, тас за миене, кутийки за бижута, колекция от шноли и брошки, чашки с утайка от неизпито кафе, женска обувка, евтина чантичка – все неща, сякаш изхвърлени при смяна на жилището. Стари предмети, набедени за непотребни, защото мястото им нямат търпение да заемат новите, по-модерните, по-практичните вещи, които някой ден на свой ред също ще отидат на боклука. Но подредени педантично във витрини, те престават да будят неудобство и срам, а се превръщат в ценни свидетели и хроникьори на една любов и на един град.

Освен предмети, в кутийките са „консервирани“ автентични звуци и образи от живота на града, включително видео-картички, хитро разположени между пощенските. Изобретателният Кемал е намерил начин да сложи в изложбата дори заблудите си, прилагайки карта на момичетата, които погрешно е взимал за своята любима в глава 32 „Силуетите и виденията, в които припознавах Фюсун“.

Елементите от колекцията будят най-разнородни чувства – някои са смешни и наивни, други-малко тъжни. Но всички те са верни свидетели на ежедневието, от което идват, и събрани така грижливо във внимателно замисления музей, сякаш проговарят.

Стигам до „Студените и самотни ноемврийски дни“, които ме трогват. Една самотна лампа между две крила на прозорец, зад който преминава студена светлина като от фаровете на кола, отразени във влажния въздух. Впечатленията ми от книгата и „кутия № 43“ леко се разминават. Кемал прекарва тези дни с необичаната си годеница във вила близо до морето. Шумът е от прибоя, а светлината може би идва от някой фар в морето. Двамата герои се надпреварват да се надлъгват, че имат общо бъдеще – Сибил полага усилия да се държи като бъдеща съпруга, а Кемал – да скрие колко малко се вълнува от това. А самата експозиция оголва чувството за самота, скрито зад думите, допълва смисъла на прочетеното.

Последният етаж идва като изненада. Там е почти празно. От едната страна е стаята на Кемал с леглото му, ризата, преметната през рамката на леглото, чехлите, куфара и пейката, на която писателят търпеливо изслушва чудатата история. На отсрещната стена са изложени черновите заедно с изпразнените пълнители на писалката.

Илюзията е пълна – измислица и реалност се преплитат така изкусно, че трудно могат да се различат. С материалния „Музей на невинността“ Орхан Памук сякаш наново написва романа – не с думи, а чрез скритите връзки между вещите. Той реконструира едно особено време – не „линията на Аристотел….. свързваща неделимите мигове, наречени настояще“, а щастието да изживяваме наново незабравимите моменти. Струва ми се, че зад лицето на героя от книгата виждам нещичко от съкровената същност на писателя. Този музей е едно обяснение в любов към Истанбул и към свидното минало, което продължава да живее в сърцата и сънищата ни.

Истанбул – София, октомври 2013г.

Вижте още кратко видео (на английски) за историята на музея, разказана от самия Орхан Памук:

Вижте най-горе и галерия със снимки от музея. Източник: masumiyetmuzesi.org