Поезията винаги е лична територия. Тя е онова поле, в което не важат правилата на анализа и методологията, а на усещането. Да, можем да я разглобим на части, да търсим символи, метафори, да я подредим в таблици и категории, но в крайна сметка въпросът винаги остава същият: накара ли те да чувстваш?
Има моменти, в които се молиш литературният ти вкус и личните ти симпатии към автора да съвпадат. Особено когато авторът ти е направил добро впечатление, умен човек, когото на всичкото отгоре си хвалил в предишни рецензии (съвсем заслужено), защото историческите му книги-игри „Тервел. Роденият да побеждава“ (изд. „Българска история“) и „Ивайло. Добрият цар“ (изд. „Българска история“) са едновременно интелигентни, добре проучени и умело написани.
Но поезията, ах, поезията. Тя е или точният удар в слънчевия сплит, или махване с ръка и потайно затваряне на книгата със съмнение дали въобще си достатъчно чувствителен човек. И когато вече си дал публично заявка, че ще пишеш честно – дори да не харесаш дадена книга, идва онзи момент на вътрешно раздвояване: Ами ако наистина не ми хареса? А можеше просто да си мълча. Преди време обещах на читателите на „Аз чета“, че повече няма да мълча, когато една книга не е „моята“. Дори ако това означава лек дискомфорт – за автора, за мен, за онзи тип литературно приятелство, което знае, че комплиментът не е единственият достоен жест.
И ето ме тук – изпълнявам обещанието си – „На нея“ (изд. „Многоточие“) не ме разтърси.
Това, разбира се, не е присъда, а просто сблъсък на светове. Аз обичам поезията на болките и тегобите, на празнотата и самотата, на онова „между“ – между думите, между вдишванията, между два несбъднати жеста. Обичам стихове, които кървят тихо и не търсят лек за раната. „На нея“ е друга книга. Тя е светла, дори когато говори за раздяла. Тя е за любовта, която продължава да вярва в себе си, за нежността, която оцелява дори след края.
Поезия след любовта (а не след болката)
Още в предговора Димитър Петров споделя, че стихосбирката е написана след раздяла. И тук идва първото ми изумление – защото рядко раздялата ражда толкова много надежда. Обикновено след нея остават само ехо, прах и една неизречена псувня във въздуха. Но тук има нещо различно – един човек, който продължава да вярва, че любовта, дори когато се е разпаднала, е оставила след себе си светлина, не сянка.
„На нея“ е книга за любовта. Не като емоционален катаклизъм. Не като „ще пиша стихотворения до 3 сутринта и ще страдам като герой от руски роман“.
По-скоро като тихия тип любов, който вярва, че след всяка раздяла шансът отново да обичаш е по-голям от страха. Поезията тук не вдига глас. Тя не тропа по страниците. Тя се усмихва леко и казва: Да, беше трудно. Но не всичко, което свършва, е провал.
А аз – аз съм от другия лагер. Лагерът на поезията, която мирише на влага. На бивша любов. На пропадане. На „паузата между две вдишвания“. Нали знаете – стихове, в които две думи се гледат и се мразят, докато се опитват да се докоснат. „На нея“ просто не играе в този жанр.
Димитър Петров избира друго. Неговите стихове не се натрапват с рани, не настояват на болката, не превръщат страданието в естетика. Те говорят за любовта след загубата, за смелостта да продължиш, за онзи едва доловим миг на възстановено доверие в света. Това не е поезия на разрухата, а поезия на преживяното и преодоляното.
Книгата е като опит да се съхрани доброто в спомена, като че ли авторът казва: „Не беше завинаги, но беше истинско.“ И ако обичате поезията, която не се страхува от нежност, в която всяка строфа е протегната ръка, а не юмрук – това може да е вашата книга.
Книгата, която може да ви върне вярата в любовта
И все пак – „На нея“ е книга, която има какво да даде. В свят, в който цинизмът е на мода, а уязвимостта се възприема като слабост, тази стихосбирка е почти революционна в своята искреност. В нея няма драма, няма гняв, няма иронични клинове в болката. Има един човек, който просто казва: „Болеше, но пак вярвам.“
Ако поезията, която търсите, е тази на топлината, на спомена, който не изгаря, а леко грее – ще я харесате. Аз, честно казано, вероятно ще се върна към прозата на Димитър Петров – там, където думите му звучат по-близо до мен, по-сурово и исторически точно. Но ми е приятно да знам, че дори в поезията той умее да създава светове, в които има място и за прошката.
Поезия на светлината, прочетена от човек на сенките
„На нея“ е стихосбирка, написана с уважение към чувствата. Аз просто предпочитам стихосбирки, написани с известно насилие над тях.
Ще продължа да чета Димитър Петров – в прозата му виждам къде е неговият терен. Но ще оставя тази книга в категорията „поезия, която не прегърнах, но уважавам“. И ако това ревю ви накара да я отворите, може би именно тогава тя ще намери своя читател.
Понякога истината за една книга започва именно в момента, в който някой признае, че не я е намерил. Аз не я намерих. Но ви я подавам – с честност. А това всъщност е най-голямата услуга, която можем да направим на литературата.
Не всяка книга трябва да е „нашата“, за да си струва времето. Понякога четем нещо, за да потвърдим кои сме, друг път – за да си спомним какви не сме. „На нея“ ми напомни, че любовта може да съществува и извън болката, че не е нужно стиховете да носят белези, за да бъдат истински.
А може би именно в това се крие чарът на поезията – в способността ѝ да ни среща с други души, дори когато не можем да им отвърнем на същата честота.
Прочетете и ревютата ни за „Тервел. Роденият да побеждава“ и „Ивайло. Добрият цар„.
Книгите на Димитър Петров можете да откриете в Ozone.bg
