Когато за първи път прочетох книга на Томас Пинчън („Обявяването на серия 49“), открих ново измерение на литературата. Език, герои, обстановка – основните части на всеки роман бяха развити до степен, в която можеш да четеш веднъж само заради езика, после само заради героите и накрая само заради обстановката. Дотолкова ми направиха силно впечатление, че когато говорех за тази книга, трябваше да спомена всяка една от въпросните части поотделно, за да мога да изразя одобрението си. Някои специалисти го наричат постмодернизъм или пост-пост-модернизъм. За мен беше откриване на нов начини, по който може да се пише и съответно да се чете роман.
Наскоро на български език излезе последният роман на Томас Пинчън „На ръба на света“ (изд. „Colibri“). В рамките на обстановката, героите и езика си тази Пинчънова творба ме остави с много мисли, които не спират да ме занимават дори след като съм затворил последната страница.
Доста е странно чувството да четеш исторически роман за период, който се е случил преди 16 години, когато си бил на 10 години и имаш ярки спомени за част от събитията, които са описани. Едно от тях е 11/9. Както преди години всеки американец си е спомнял какво е правил в деня, в който е убит Кенеди, така днес всеки човек на планетата си спомня деня, в който е видял по новините видеото с врязващите се в Кулите близнаци самолети. „На ръба на света“ показва по-голямата картина на този ужасен момент от историята. Той започва от един пролетен ден през 2001 година в Ню Йорк и въвежда читателя в реалността на един от сериозните икономически сривове, известен терминологично като „спукването на дот-ком балона“.
Икономическото сътресение е предадено чрез личните истории на героите така, както може да го направи само един добър разказвач. Като читател, който обича да научава нови детайли за най-модерната ни история, този роман се нареди сред любимите ми. Томас Пинчън маркира реалността преди срива и след това. Чрез умела употреба на думи и фрази в рамките на едно изречения авторът успява да предаде гледната точка и на своите герои, и на разказвача си.
Томас Пинчън (снимка: „Факел“)
В първия момент повествованието може да се стори досадно на някой, който си пада по традиционни четива. В продължение на 500 страници обаче характерният стил помага на читателя сам да открие причините и следствията, които обграждат големите исторически събития в романа – дот-ком рухването и удара върху Кулите близнаци – и му помага сам да отсъди доколко те са случайни. Това е добра новина за онези, които обичат да търсят, разследват и дори да изземат ролята на писателя при вземането на решение какво точно казва текстът.
Главната героиня на „На ръба на света“ – Максин, е другият най-добър аспект на романа. Изключително чаровна, умна, забавна, badass serious, фатална, параноична, интуитивна. Около нея гравитират още дузина шантави образи. Обикновени и едновременно необикновени, те са описани от автор, който е отличен наблюдател. Понякога им симпатизираш, разбираш ги и обръщаш страниците с нетърпение, за да разбереш какво се случва с тях. В други обаче се развива нещо подозрително и крайно случайно, което те кара да се съмняваш в достоверността на прочетеното.
Във възникналата конфликтна ситуация трябва да избереш дали да се довериш на автора и да преглътнеш съмнението си, или да зарежеш книгата. Книга, която те убеждава да загърбиш собствените си вярвания за реалистичното, е тази, от която очакваш в следващия момент да оправдае доверието ти. И го прави – всяка една глава ти дава нещо повече от предишната и те дърпа напред. В традицията на добрите трилъри получаваме изпипан исторически роман. С други думи – предизвикателство, което ще се хареса на читателите, желаещи да открият нов свят чрез различен начин на мислене.
Автор: Борис Глушков
