Нарине Абгарян е родена в град Берд, Армения. Нейното семейство е голямо – тя има три сестри и един брат. Завършва Държавния лингвистичен институт в Ереван, а през 1993 г. се премества да живее в Москва. Започва да публикува свои текстове в популярната блогърска мрежа LiveJournal, които привличат вниманието на издателите, и така се ражда автобиографичната повест „Манюня“. След нея Абгарян пише трилогия за приключенията на малкото момиче, няколко романа, повести и разкази. Носителка е на две литературни награди в Русия – „Александър Грин“ и „Ясна поляна“. Досега на български език освен дебютната й творба са излезли „Три ябълки паднаха от небето“, „Хората, които са винаги с мен“ и „Да живееш нататък“.
Нарине Абгарян гостува в България между 3 и 7 септември тази година по покана на издателство „Лабиринт“. Имах удоволствието да се срещна с нея в непринудената обстановка на лятната градина на хотела в София, където бе отседнала. Впечатленията ми се покриха напълно с представата, която си бях изградила предварително за нея – изключително топъл, фин и много чувствителен човек, с една лека вътрешна напрегнатост, характерна за хората, които поставят високи изисквания към себе си. Докосването до такъв искрен и честен творец, съхранил своята непосредственост и способност да се свързва с хората около себе си независимо от тежестта на огромната популярност, се нарежда сред най-хубавите моменти, преживени благодарение на сайта „Аз чета“.
Когато започнахте Вашия блог, представяхте ли си, че текстовете в него ще прераснат в книга?
Честно казано, даже не съм си и представяла, че мога да стана писателка. Когато бях студентка в института, пишех някакви неща, но изобщо не си ги харесвах. Цял живот съм си водила дневници и когато си направих блог, мислех, че и той ще е нещо като дневник, където ще си водя записки само за мен и последователите ми. Разбира се, много се зарадвах, когато с мен се свърза издателството, защото цял живот мечтаех за това, но се страхувах да си го призная.
„Манюня“ е единствената ми книга, която съм прочела може би около десет пъти. Стигах до края и отново започвах отначало – не можех да й се нарадвам. След това дойде отговорността. Осъзнаваш, че щом си написал една книга, всички чакат от теб втора. Творчеството, което ти се е струвало просто като свобода, се превръща в труд, в задължение, и животът ти се променя.
Подкрепяха ли Ви последователите на блога при писането на следващите Ви книги?
Да, след „Манюня“ ме „ръчкаха“, интересуваха се кога ще излезе следващата ми книга. Сега също питат, а аз отговарям: „Може би след година и половина-две“, а те: „ Ох, много далече!“. Чак ти става неудобно, че хората чакат, а ти пишеш толкова бавно. Но те много ми помогнаха с това, че ме подкрепяха. Имам късмет с читателите – когато ме критикуват, критиката им е добронамерена, не е като да ти излеят една кофа с помия на главата и да те зарежат. Така че, да, творческият ни процес е общ – аз пиша, а те ме подкрепят.
В „Манюня“ има много автобиографични моменти. Разпознаха ли се роднините и приятелите Ви в нея и каква беше реакцията им?
Всички ние първоначално се отнесохме доста лекомислено към тази книжка. Мислехме си, че ще излезе един тираж, хората ще си я купят по веднъж и край. Но когато тя започна да набира популярност в Русия, Армения и постсъветските пространства, роднините ми изведнъж се напрегнаха, защото усетиха, че ги припознават в персонажите. Те не очакваха такава популярност и интерес към себе си.
Разбира се, пакостите, които описвам там, са реални – ние действително вършехме всички тези поразии и не знам как родителите ни не са се отказали от нас и не са ни пратили в някой интернат – аз бих умряла с такива деца! За мое учудване, всички, които разпознават в повестта родителите ми, сестрите ми и брат ми, се отнасят към това с разбиране, но има и други случаи. Сега в Берд започнаха да идват много хора от чужбина. Те очакват, че ще видят града, за който са чели, но са минали вече 30 години, а той много се е променил.
Какъв път трябва да измине един блогър, за да стане писател?
Моят път беше съвсем лесен, може би защото станах писателка на трийсет и девет години. Ако бях издала първата си книга на двайсет и две-двайсет и три, може би нямаше да съм готова за такъв огромен интерес и щях да реагирам неадекватно. Вероятно щях да се разболея от „звездна болест“, знам ли… Но наистина пътят ми от блогърка до писателка беше кратък и като по-зрял човек не изпитах някакво неудобство. Имаше неувереност – тя никога не ме напуска, но това си е моя лична особеност, няма отношение към блога.
Имате вече десет издадени книги. С какво продължава да Ви изненадва процесът на писане?
Най-трудното е да се накараш да пишеш. Аз си мислех, че писането е много лесно. Нищо подобно! То е не само умствен, но и физически труд. Понякога, когато станеш от компютъра, след като си писала в продължение на три-четири часа, не са ти останали никакви сили, все едно си мъкнала чували. Но най-тежкото ми откритие беше, че произведенията на изкуството – без значение дали са филми, книги или картини, се хранят от твоите емоции. Емоциите и чувствата са единственият източник, от който черпи авторът, а ти имаш определено количество, няма как да ги вземеш от нищото. Получава се така, че лишаваш близките и семейството си от тези чувства.
Ако си давала 100% от любовта си на сина, мъжа или на роднините си, сега се получава така, че 70% от нея отива в текста, защото там е твоето вдъхновение. Струва ми се, че това е една от причините сред творците да има повече самотни хора, защото те не умеят да разпределят енергията си така, че да остане „гориво“ за близките им. Ето това е нещо, което осъзнаваш постепенно, то е най-сложното, и колкото повече пишеш, толкова по-сложно става.
Коя книга Ви беше най-трудно да напишете?
Книгата за войната (“Да живееш нататък“ – бел. ред.), тя ми изпи силите. Планирах да напиша четиресет разказа. Четиресет е сакрално число, на четиресетия ден душата на човека отива на небето, и ми се струваше, че така е правилно. Но успях да напиша едва трийсет разказа, като последните пет ми се удадоха много трудно, буквално физически се насилвах да ги довърша. Реших, че не мога повече. Изобщо не си представям как може да се пише за войната, без да полудееш.
Когато приключих с разказите, половин година не съм писала нищо. Забраних си да се връщам към тази тема, защото тя те изгаря отвътре. Не ми е по силите. Не знам как Алексиевич (Светлана Алексиевич – бел. ред.) е писала за войната, дори физически не мога да си го представя.
В един от разказите в „Да живееш нататък“ казвате: „Пази чисто парченцето от света, което са ти поверили. Това е всичко, което можеш да направиш за спасението му“. Кое е Вашето парченце?
Роднините, близките, страната, в която съм се родила, която обичам и за която ме е грижа – Армения. Това е моето парченце и когато ми се удава възможност да помогна с нещо, аз винаги откликвам.
През април тази година се обърнахте към вече бившия премиер на Армения чрез личната си фейсбук страница с призив да подаде оставка. Какво се промени в страната оттогава?
Там имаше революция – слава богу, мирна. На власт дойдоха нови хора и аз силно се надявам, че те са тези, които ще променят нещата за добро, защото в продължение на трийсет години, откакто Армения е независима държава, ни управляваха трима президенти, които по чудовищен, безсъвестен начин грабеха страната ни и я доведоха до разруха. Страшно много хора напуснаха – не само поради бедност, но и заради социалната несправедливост. Трябваше в някакъв момент да се сложи край и да се направи опит да се поправят грешките.
Това, което сега се опитва да направи новият министър-председател, невинаги се получава, защото той е отдавна в политиката, но едно е да си опозиционер, друго е да управляваш държавата. Старае се – понякога греши, но се опитва да поправи грешките си. Ние го подкрепяме, защото силно се надяваме, че намерихме в негово лице човека, когото чакахме толкова дълго.
Говорите и руски, и арменски. С какви емоции свързвате всеки един от тези два езика?
В бившите съветски републики руският език се преподаваше в училище наравно с родния език. В първи клас започвахме да учим арменски, във втори – руски. Тоест, ние бяхме класически билингви (двуезични – бел. ред.), а освен това моята баба – майката на майка ми, беше рускиня, аз говорех руски от дете и владеех и двата езика. Понякога това води до недоразумения, когато не се усещаш как преминаваш от единия на другия език. Произнасяш някаква фраза, но се хващаш, че не се казва така на руски, превела си я буквално от арменски.
И двата езика ги чувствам родни, чувствам се удобно в тях. Това си има плюсовете и минусите. В някаква степен не успяваш да овладееш до съвършенство нито един от тях, оставаш малко недоограмотен. Вероятно това е характерно за двуезичните, триезичните….
Арменският за мен е свързан най-вече с детството ми, а руският – със зрелите ми години. На двайсет и три годишна възраст заминах за Русия и, разбира се, там говорех само на руски. Това са различни етапи от живота ми.
В моите представи Вашата личност и книгите Ви са много силно свързани с Армения. Сигурна съм, че така мислят и повечето Ви читатели. Как се чувствате, когато Ви представят като руска писателка?
Съвсем нормално. Книгите ми са написани на руски, значи съм руска писателка. Малко ми е смешно, че в Русия ме наричат „руска писателка от арменски произход“, но това, разбира се, не е лъжа. Някои критици все пак отбелязват, че руският ми звучи като арменски. Като че ли съм заседнала между двата езика, явно някакъв национален езиков ритъм се е запазил в руската ми реч и се отразява и в текста.
Героите в книгата Ви „Три ябълки паднаха от небето“ се отнасят с недоверие към щастието, но накрая се научават да го приемат. Вие как посрещате щастието, щастлив човек ли сте?
Вероятно когато човек се намира дълго време в състояние на нещастие, той започва да отхвърля щастието, защото смята, че е недостоен за него. Всички ние, които сме родени през седемдесетте години, сме получили донякъде такова възпитание, особено в страните с по-патриархални традиции. Знаете ли, нашето отношение към щастието е малко като „аз не го заслужавам“, затова, когато то дойде при теб, ти си казваш: „Не, това не може да се случва на мен“.
Когато станах писателка и започнаха да издават книгите ми, си мислех: „Каква нелепост, как изобщо ме четат хората, когато има толкова други добри писатели!“. Има някакво съмнение, че не си достоен за щастието. Но с възрастта започваш да се отнасяш по-различно и си казваш: „Защо пък не?“.
Имам една страхотна приятелка от много години, тя се занимава с философия и е изчела много сериозни книги, каквито на нас, обикновените хора, не ни е по силите да прочетем и разберем, та тя ми каза нещо много просто. Веднъж й споделих, че ми се иска да бъда материално обезпечена, но се чувствам неудобно от това, а тя ми отговори: „Виж, ти не мечтаеш за нещо лошо, не искаш никого да ощетиш, да ограбиш. Искаш просто да заработваш достатъчно пари, какво му е лошото?“. „Нищо“, отвърнах аз, а тя ме попита: „А защо тогава сама си отказваш?“.
Може би трябва да се отнасяме към щастието като резултат на усилията ни, тогава то ще дойде като заслужена награда.
Имали сте прекрасно детство. Кои бяха най-ценните уроци, които получихте от семейството си?
Моето детство наистина беше много щастливо и на мен ми се струваше, че всички имат такива майки, бащи, баби и дядовци. Когато пораснах и започнах да общувам с повече хора, видях колко много от тях бяха израснали в тежки условия, какви лоши отношения имаха с родителите си, и осъзнах, че моето детство е било един огромен подарък, че на мен, сестрите ми и брат ми много ни е провървяло, защото домът, в който израснахме, беше изпълнен с абсолютна любов. Естествено, имаше караници и какво ли не, но това беше място на абсолютна любов и преданост. Мисля, че това беше най-ценното в моя живот – уроците на любовта, на прошката, пълната увереност, че съм заобиколена от хора, които никога няма да ме обвинят в нищо и винаги ще се опитат да ме разберат. Те са ми простили всичко още преди да се родя.
Вие сте изключително популярна в България, сама усетихте обичта на българската публика. На какво се дължи този успех според Вас и в коя друга страна се чувствате обичана по този начин?
Много ми е приятно, че в България се четат моите книги, това е голям комплимент. Някакси бях убедена, че така ще стане, защото живеем в общ регион, имаме общо историческо минало, събития, които сме преживяли заедно. Например, Гарегин Нжде или Андраник* са национални герои на Армения, но са известни и в България, защото през 1912 г. са били тук и са воювали за страната ви. Ние, арменците, смятаме българите за братски народ и фактът, че книгите ми се харесаха, потвърждава това.
В Украйна също много харесват книгите ми. Бях там преди време и ме посрещнаха изключително добре. Украински читатели дори ми писаха, че украинският превод бил по-добър от руския! Не исках да ги разстройвам и не им казах, че пиша на руски и руски превод всъщност не е имало.
Огромна част от късмета на писателя се крие в качеството на превода. На мен ми провървя с преводачите в България, в Украйна. В момента друга моя книга („Понаехавшая“ – бел. ред.) се превежда на английски, скоро и на италиански. Надявам се и там да се хареса. Е, това си е писателско тщеславие, но… защо пък не?
Среща с Нарине Абгарян в Арменския културен дом в София
Казвате често, че човек трябва да се върне при корените си. Какво точно влагате в думата „корени“ и как да съхраним тази връзка в днешния динамичен свят?
Говоря така, когато се сърдя на глобализацията. Тя има своите предимства, но има и недостатъци. Тя направи човечеството по-безотговорно. Понякога си казвам: „Нека да затворят границите, всеки да си седи в своята страна и хубавичко да помисли върху поведението си!“.
Какво са корените? Ние сме се откъснали вече от тях. Станахме „унисекс“, загубихме националното, прекрасното, което имахме. Може и да е за хубаво, не знам. Сигурно съм израснала в друго време, но за мен е важно.
Старая се да разказвам на сина си приказките, които ми разказваха моята баба и прабаба. Те ме формираха. И изобщо, националният код се предава изключително чрез жените. Те ни пеят приспивни песни, разказват ни приказки, учат ни да готвим, да тъчем килими, шият ни дрехи. Дълбоко в нас ние сме формирани от тях. Затова връщането към корените също зависи от жените – да се опитат да направят връзката между миналото и своите деца, защото ако не помниш миналото, няма да имаш и бъдеше.
*Гарегин Нжде и Андраник Озанян са видни фигури на арменското национално движение. Участват в Първата и Втората балканска война – Гарегин Нжде като доброволец, а Андраник като командир на арменската доброволческа рота в Македоно-одринското опълчение.
Прочетете нашите ревюта за „Три ябълки паднаха от небето“ ( на Милена Златарова и Мартина Ламбова), „Хората, които са винаги с мен“ (на Милена Трендафилова и Александрина Попова-Хайрапетян) и „Манюня“, както и статията ни „Нарине Абгарян – магически реализъм по арменски“.
Снимките на Нарине Абгарян са взети от фейсбук страницата на издателство „Лабиринт“.
Книгите на Нарине Абгарян можете да намерите в Ozone.bg.
