fb
Ревюта

„Манюня“ – вълшебният ключ към детството

4 мин.

„Държа в дланта си ключа от дома, където се пази сърцето ми. Като малка обичах да наблюдавам през него света, толкова огромен, та ми се струваше, че съществува само във въображението ми…

Стоя на прага в дома на моя прадядо и ми се струва, че ако отключа, както и преди, в края на масата с обяда ще лежат последните кайсии и във всяка от тях – кехлибареното сърце на лятото…*“

След „Три ябълки паднаха от небето“ точно „Манюня“ (изд. „Лабиринт“) беше романът на Нарине Абгарян, който ми се четеше – много различен и същевременно подсказващ източника на лъчезарното светоусещане и тънкия хумор, характерни за нейното писане.

Обичам книги за детството – тази неизчерпаема съкровищница, в която всеки нов ден се простира сякаш до безкрая и ти носи хиляди възможности да опознаваш света, страната, в която можеш да се върнеш само в сънищата си. Там остават да живеят онези скъпи лица, които стоят на стража в спомените ти.

„Манюня“ е израз на чистото опиянение от дара да живееш чрез постоянно, неспирно движение и действие, да опитваш заради самия опит, да изпитваш възторг от съприкосновението с нещата. Две щури момичета – Манюня и Нарине, скрепяват всеки ден приятелството си с поразии, достойни за Емил от Льонеберя, подпомагани от не по-малко щурите сестри на Нарине.

Няма граници пред буйния изследователски дух на момичешката банда – всеки миг разсейване от страна на възрастните може да коства живота на скъпоценна, добита с невероятни усилия вещ, или да провали тестото за любимите пирожки така, че да е необходим водопроводчик. Последиците са доста неприятни, но наказанията се изтърпяват по-леко с приятели, а на следващия ден палавите момичета вече са готови за нова лудория.

Илюстрованото руско издание на детската версия на „Манюня“

Историите следват една подир друга, като шеметно спускане с увеселително влакче – много смях, придружен от леко свиване под лъжичката заради абсурдните битовизми на съветския соц, добре познати на моето и по-старите поколения. Струва ми се, че у нас „Манюня“ трудно ще се възприеме като детска, както е адресирана в оригиналното издание**, тъй като идва след другите две книги на авторката, а би било интересно да се наблюдава реакцията на по-младите читатели, все още необременени с носталгия по собственото си детство.

Улавям се, че до някаква степен ми липсваха едни хубави свежи илюстрации, както в руските издания, но като се има предвид все още силната тенденция у нас да се подценява детската литература, разбирам решението на издателството да впише българския превод по-скоро в линията на книги за възрастни.

„Манюня“ безспорно е много силна заявка на Нарине Абгарян и умението й да създава изключително живи и ярки образи. Още в тази първа написана от нея книга тя несъмнено показва таланта си на разказвач. Стилът й е наситен с топлота и симпатия към героите, с искряща и дръзка самоирония. Тя има око за малките подробности, умее да предава фините отсенки на сложните семейни взаимоотношения, пречупени през наивния, чист детски поглед. Открила е извора на своето вдъхновение – връзката с детството, с родното място, със семейството.

Това е история, която може да бъде разказвана в безброй вариации навсякъде по света и навсякъде да бъде приета като родна. В тревожното ни битие на възрастни имаме нужда да се върнем в селенията на детското въображение, за да си припомним радостта да живееш и да откриваш без предразсъдъци с едно приятелско рамо до теб.

*Цитатът е от личния профил във „Фейсбук“ на Нарине Абгарян в превод на Емилия Масларова.

** На руски език има издадена редактирана версия за деца в значително по-малък обем, в която са включени избрани истории (уточнение на изд. „Лабиринт“).

Прочетете още за „Манюня“ в блога на Мария Донева, както и ревютата ни за другите книги на Нарине Абгарян: „Хората, които са винаги с мен“ от Александрина Попова-Хайрапетян и Милена Трендафилова , и „Три ябълки паднаха от небето“ на Милена Златарова и Мартина Ламбова.

[ + ]