Автор: Захари Карабашлиев*
“Подчинение” (от френски – „Soumission“) е последният роман на един от последните големи литературни неконформисти Мишел Уелбек.
Книгата излиза буквално часове след масовото убийство в офиса на Шарли Ебдо, където един от загиналите е и личен приятел на Уелбек. За броени дни романът се превръща в бестселър във Франция, Германия и др.
Протагонистът на романа Франсоа е застаряващ университетски преподавател в Сорбоната, изследовател на творчеството на френския писател от края на XIX век Жорис-Карл Юисманс. Франсоа няма приятели, личният му живот се състои от поредица връзки със студентки, които досега неизменно са го напускали, когато си вземат изпитите, въобще Франсоа е един тъжен самотник, който точно в този момент обаче има нещо като приятелка, която май – а и кой знае защо – изглежда го обича.
Действието на романа (когато въобще има такова) се развива в съвсем близко бъдеще (2022 г.), в което Франция – уморена от политически машинации, морално амбивалентна и идейно “остаряла” – на последните избори най-демократично приема екзотиката на непознатото, а именно една коалиция, която включва партията “Мюсюлманско братство” и в нейно лице – и Исляма. Все още млада, пълна с енергия, готова на всичко религия, съвсем приемлива за мъжката част на континента и безразлична към еманципацията на жените в последните 200 години в Запада, ислямът помита за броени месеци почти изцяло европейската цивилизация такава, каквато я знаем. Новият френски президент се казва Мохамед Бен Абес – харизматичен популист с безпогрешен политически рефлекс и т.н., и т.н… – няма нужда да разказвам романа, неговото резюме може да се прочете навсякъде.
Уелбек рисува общество, което уж избира най-малкото зло, което, уморено да се бори със себе си, най-после се предава доброволно. Един смислово по-адекватен превод на заглавието може би бил “Предаване”, вместо “Подчинение”. А може би още по-добре “Приемане” – като документи, които си подал и са ти ги приели. Но също и като да приемеш чужда религия и т.н… Подобен е и смисъла на английското Submission. „Подчинение“ почти изключва доброволния характер на тази трансформация. А в Мишел Уелбек разказва именно за нея.
Та, в романа протагонистът Франсоа малко по малко е лишен от всичко: 1) възможността да бъде обичан – приятелката му еврейка напуска Франция и отива в Израел заради това, че ислямистите идват на власт; 2) близки семейни връзки – родителите му умират; 3) възможността да се реализира професионално – остава без работа… и т.н…; 4) да принадлежи… и т.н… Лишен от всичко, което го идентифицира, Франсоа трябва да направи своя избор и изглежда, че го прави в полза на Исляма, който му обещава душевен мир и добър стандарт на живот, обезпечен със саудитски пари. Техниката, с която Уелбек хроникира всичко това, е типичната, позната от “Платформата” и “Възможност за остров” (това е, което съм чел от Уелбек досега) повествователна “студенина”. Героят на Уелбек е наблюдател, който в процеса на разказване постепенно е въвлечен в действието, докато на финала се превръща в основен потърпевш на това, за което е разказвал дотук.
Подозирам, че “Подчинение” е роман, писан за много кратко време. Голяма част от събитията, които са фундаментални за разбирането на книгата, са претупани, едва ли не просто споменати. Подобно един от своите учители (Ницше), Уелбек сякаш “казва, и няма време да доказва”. Уелбек не “показва” какво се случва през тази паметна година. Той просто го казва. Героите на Уелбек са говорещи глави, които казват неща – за Исляма, за западната цивилизация, за политическия процес, за евреите, за икономиката, за това и онова, и за трето и четвърто… Те говорят през цялото време и така ние разбираме какво всъщност се случва. Читателите обаче почти не сме преки свидетели на процесите. Това, което донякъде напомня действие, е това, което Франсоа гледа по телевизията около изборите, но “кадрите, заснети под проливния дъжд, бяха много лошо качество, беше невъзможно да се разбере точно какво беше разпределението на силите”. За разлика от видяното обаче, казаното е изключително добре артикулирано. Уелбек не пести сили и средства да обясни какво всъщност се случва политически и идейно – а именно Франция, която приема Исляма. Струва ми се обаче, че в романа Уелбек е описал процеси, които се случват за няколко месеца, а в действителност биха отнели десетиелетия. Нямаше да е проблем, ако беше убедително показано. Проблемът е, че не е.
Има един момент малко преди средата на романа, в който героят, опитвайки да напусне Париж, се натъква на бензиностанция, която току-що е била нападната. И вижда труп на току-що убитата касиерка. Но авторът не инвестира повече от изречение в тази толкова благодатна от наративна гледна точка ситуация. Франсоа просто прекрачва трупа, взема си сандвич с риба тон и излиза. И толкова. Сякаш самият Уелбек се е отказал да показва реално насилие (не че е задължително, разбира се), решил е да не се занимава с трупове, а да продължи пътешествието на главния си герой в света на идеите. Което прави книгата на Уелбек по-скоро философски трактат, отколкото литературно изживяване.
Цялата тази история с Франция, която приема Исляма, би звучала доста далечно, ако не резонираше отлично с една друга религия, която нахлу в Европа в началото на 20. век. Говоря за болшевизма. Структурата на цели общества беше обърната с главата надолу, елитите – обезглавени и подменени, интелектуалците като Франсоа трябваше да приемат чужди доктрини (Маркс, Ленин) и т.н… Само че нашето подчинение беше реално. И десетилетия по-късно ние, а изглежда и децата ни, ще живеем с последиците на тази диващина.
Отново на Уелбек. Дразнещ като разказвач, този път Уелбек е по-тъжен от предишните си романи. Отлично е описано усещането за предаване, за отдаване, за приемане на нещата такива, каквито са, за доброволната капитулация пред по-силния, но и по-хитрия. Всякакви бележки, които имах, докато го четях – за отсъствие на действие, за това, че всички негови герои говорят по един и същ начин, а именно – като автора си, като че четат доклад на научна конференция, въобще всички мои възражения бяха пометени от смазващото чувство, което остава накрая – за неизбежността на смяната на парадигмата.
С две думи – велик роман.
Песимизмът на Уелбек е красив по някакъв откачен начин. И в никакъв случай не е антиислямски. Той е антизападноевропейски. Това, което се случва във Франция в романа на Уелбек, е нито повече, нито по-малко от акт на цивилизационна евтаназия. Тя се случва пред очите ни.
Бележки към превода и редакцията:
В превода на Александра Белева срещаме “подвижни телефони”, „морски плодове“, “крайпътни ханчета”, “сливова ракия с цигара”, “царете на Франция”, “фотоапарат с мях”, “камикадзета с експлозиви” и т.н… Би било добре, ако тези недоглеждания бъдат редактирани в едно второ издание, каквото се надявам този важен роман да има в България.
* Захари Карабашлиев е един от най-популярните съвременни български писатели и главен редактор в изд. „Сиела“. Текстът е негово лично читателско мнение за „Подчинение“ и бе предоставен ексклузивно за „Аз чета“. Още един отзив за книгата можете да прочетете тук, а интервю със самия Мишел Уелбек – тук.
