Седмият роман на Радостина А. Ангелова – „Утре“ (изд. „Софтпрес“) вече е по книжарниците, а най-важното нещо, което трябва да знаете за него, е, че това е първият роман на талантливата писателка, написан в съавторство с нейния син Александър Станков. В книгата Радостина А. Ангелова описва живота на Албена – жена в края на четиридесетте, която успешно ръководи бизнес с кафенета, а Александър разказва за предизвикателствата, пред които се изправя 16-годишният син на Албена – Тома. В „Утре” има усмивки, топлина и любов и дванайсет ароматни описания на различни кафе напитки, които оставят дълъг послевкус в мислите и зареждат с енергия за утрешния ден. Ето кратък откъс от тази прекрасна книга, любезно предоставен ни от издателство „Софтпрес“:
Най-после Томи се прибира от училище. Разменяме традиционни реплики: как си, как мина, нещо специално? Не задавам въпроса, който най-силно ме вълнува: кое го е накарало да се върне до училището?
Той също не подхваща темата и аз започвам да съставям анкета на възможните отговори на въпроса „Защо мълчи?“ в ума си:
а) защото не е важно;
б) защото е важно;
в) защото е ужасно важно и затова не знае откъде да започне;
г) защото изпробва границите на моето търпение;
д) защото вече не иска да споделя с мен;
е) защото за пръв път ще ме излъже;
ж) защото… (със скоростта на японски скоростен влак Шинкансен през ума ми минават още седемнайсет причини, но успявам да хвана само последната) – защото и аз не споделям всичко с него.
―
– И защо се наложи да се върнеш до училището?
Радостина Ангелова
Гласът ми бълбука разсеяно все едно случайно е попаднал на това камъче сред водовъртежа от всички възможни въпроси, които мога да задам. Не вярвам Томи да се хване.
Не, вярвам, че отлично разбира: това е въпросът на въпросите за днешния следобед. За по-убедително вземам небрежно чаша и още по-нехайно си наливам вода, сякаш извършвам специален мокър ритуал за омаловажаване на родителско любопитство.
Докато съм с гръб, наследникът започва: върнал се заради Ади. Била в ужасно настроение, не я бил виждал такава от месеци. Провалила се на някакво контролно, кучето ѝ се разболяло и за капак имала среща от близък вид с ехидността на група съученици. Бях помолила Томи да вземе едни билети за концерт от касата на НДК, той отишъл, но понеже разстроената Ади не му излизала от ума, върнал се обратно в гимназията. Купил ѝ пътьом чаша горещ чай, защото тя се нуждаела от него, причакал я след осмия час (нейният клас имал допълнителен час на класа този ден), дал ѝ чая, обяснил защо е там, тя се усмихнала, разплакала се, пак се усмихнала… И така.
Момчето ми набира скорост, навлиза в детайли, защото е все по-успокоен. Нали аз се усмихвам? Гласът му вече се връща към нормалната ниска октава. Аз продължавам да гледам ведро и дори кимам. Задавам ключови въпроси, макар да се правя, че темата слабо ме интересува. Колкото по-кротко реагирам, толкова повече Томи иска да сподели.
Пускам някаква шега, той се разсмива, усещам оцета на пресиления смях… После се обръщам, за да си сипя отново вода и да удавя тихата си съпротива към случилото се, за да използвам десет секунди единствено за себе си (докато пия – бавно, бавно, по дяволите, закъде си се разбързала) и да помисля. Постъпката му е прекрасна. Постъпка на приятел. На мъж, който иска да закриля. На мъж, който вече може да закриля. На човек, осъзнал факта, че ако пренебрегне себе си, ще получи по-голям дар, отколкото ако отстоява егоцентризма си.
Може би…
Може би невинаги.
Ако този откъс ви е харесал, може да поръчате „Утре“ от Ozone.bg с 10% отстъпка.
