Або е преводач, писател, редактор, издател и пътешественик. Като преводач работи по знакови произведения като „Пътят към кея на Уиган“ на Джордж Оруел, „Изборът“ на Едит Егер, „Патриот“ на Алексей Навални и др. Автор е на нехудожествените книги „Тука е така“ (2024) и „Поводи за връщане“ (2019). През септември 2025 г. на бял свят се появява и дебютният му роман „Неадекватните“.
Историята, която Або разказва в „Неадекватните“ (изд. „Рива“), е вдъхновена от опита му като учител във Великобритания. В тази си роля той се сблъсква с потискаща бюрокрация, тиранична политическа коректност, липса на поле за проява на инициативност и импровизация от страна на учителите, ученици, които могат да изрецитират всички свои права, но категорично отказват да носят отговорност за действията си, фокус върху оценките за сметка на реалните умения на учениците и корпоративен модел на управление на училищата, при който водещи са приходите и печалбата, а не здравето, знанията, способностите и постиженията на учениците и учителите.
„Неадекватните“ е написан на английски език, защото първоначалните адресати са били британците, но излиза първо на български в превод на Александър Маринов.
Отдолу ви представям подбрани от мен откъси от „Неадекватните“ с надеждата те да провокират любопитството ви и да ви накарат да се замислите за описаните от Або явления и последствията от тях за учениците, учителите и обществото като цяло. Защото сходни тенденции не се наблюдават единствено във Великобритания, а и в други държави, включително България.
Безкрайно сваляне на летвата
Учители, родители, ръководители, чистачи дори… всички не само приемаха, ами даже приветстваха безхаберието, нахалството, мързела, липсата на амбиция. Не се интересуваха от учениците и техните постижения, а него ненавиждаха, в една или друга степен. Дори в установения тук жаргон имаше ясно разграничение между постижение и резултати: първото беше това, което бяха способни да постигнат учениците, второто – онова, за което имаше документални свидетелства, че могат да постигнат. За успеха на дадено училище се съдеше по второто; първото беше просто бонус, но не и нещо, от което системата се интересуваше. Затова и Слав се чудеше какви точно стимули имаха тези деца да се развиват като човешки същества. Да засвидетелстват и да очакват уважение в достойния, истински, класически смисъл. И като стана дума, защо класически беше добило пейоративно звучене, защо се бе превърнало в обида? Как щяха да оставят следа?
[И]злиза, че в некомпетентността няма нищо нередно! Явно от хората се очаква да са некомпетентни, та учители и родители се надпреварват да прехвърлят това очакване и на децата.
Напоследък от Инспектората държат да се набляга на общуването, не на граматиката. Затова вече не преподаваме граматически правила, само най-базовите неща. Знаят например, че във френския има родове, и толкова. Не ги учим на подчинително наклонение, нито на падежите ан немски. Поне не явно. Важното е да могат да общуват спокойно, пък дали се изразяват правилно, или не, няма толкова голямо значение. Виж критериите за оценка на националните изпити: от общо шейсет точки само пет се дават за коректност. Останалите са най-вече за ниво на общуване и речник.
– Как тогава научават правилата?
– Не ги научават. А и не са им необходими. Както казах, важното е да общуват свободно. Дори да ползват само съществителни и инфинитиви, пак ще звучат достатъчно разбираемо, за да минат изпита. Ако употребят прилагателни и една-две спретнати глаголни форми, представянето им ще е блестящо. Това целим. Сигурно си чувал онзи израз, че ако махнем прилагателните, остават фактите.
Ето ти пример за пълната неспособност за адаптация на някои [ученици]: химикалката на едно идиотче свърши, а той дори не зацепи да си потърси друга в чантата или да поиска от съученик. „Сър, химикалката ми свърши, трябва ми нова“ – имитираше момчето с язвителен фалцет Слав. – И се очаква аз да се заема с този проблем, да го разреша вместо него. Да му осигуря безплатна химикалка. Просто са свикнали да растат заобиколени от авторитети, които решават всичките им проблеми, като същевременно отричат авторитета им. Разбира се, не се бунтуват истински срещу него – просто отбиват влиянието му, без да предлагат алтернатива. Ей така, за спорта.
Не мога да говоря за децата и страната в общ план, но със сигурност в училище не се насърчава стремежът към знания. Всичко се върти около изпитите и как ще се представят учениците на тях, по възможност без да заучават нищо друго освен изпитните техники. Сериозно, това си е отделна дисциплина и се преподава […] За мен най-логичната подготовка за даден изпит е да вдигнеш учениците двайсетина нива над достатъчното за него, така че после да им се стори смешно лесен. Щото сложиш ли летвата твърде ниско, нямаш никакви шансове. Което ме навежда на мисълта, че училищата са просто прехвалени занимални. При това хората вече дори не се опитват да го опровергаят. Родителите открито потвърждават, че основната функция на училището е да ги отърве от задълженията им за по-голямата част от деня, така че да могат да си бачкат необезпокоявани […] Някои дори са доволни, като задържиш детето им след училище, понеже получават бонус време за себе си.
Ученици с права, но без отговорности
[З]ащо, мислиш, нямаме [авторитет] като учители? Защото всяка минута, всеки час, всеки ден на децата им се повтаря, че не могат да бъдат наказвани (говоря за истински наказания) – поне не докато са деца по смисъла на закона. Те имат само права. Ние – само отговорности. Може единствено да ги накараш да останат за един час в края на учебния ден, но в него те пак ще сипят обиди в лицето на учителя. Което си остава без последствия, понеже ни е страх да не ни се накара някой малоумен родител или да ни приберат на топло.
Децата не са се променили. Винаги е имало дебили; всеки, който има елементарно понятие от неврология, ще ти каже, че през пубертета мозъкът работи с различна скорост и механизмите му на действие се различават от тези в мозъка на един възрастен. Пубертетите винаги са си били такива – драстично се е променил само начинът, по който реагираме спрямо тях. Поощряваме ги, без да ги наказваме. Свикват само с едната страна на монетата и растат с убеждението, че действията им нямат последствия или че последствията са незначителни. Смятат, че са центърът на вселената – което именно е значението на егоцентрик, – както и че обществото е длъжно да се нагажда спрямо тях. Точно поради това като възрастни не са способни да функционират пълноценно, а пък се роят като зайци. И искаш ли да ти доверя една незнайно защо неудобна истина? Наказанията имат ефект. И по-точно: заплахата от последващо наказание има ефект. Знаем го, защото налагаме наказания на възрастните. Наказваме убийците, изнасилвачите, крадците, безразсъдните шофьори, измамниците. Но не и децата, дори да наръгат свой връстник с нож. Знаеш ли, че когато някое дете направи сериозна беля, особено у дома, та се намесят чак социалните, водят детето в „Макдоналдс“ и му купуват бургер, за да си поговорят? Ето, това си представят под наказание. И ако продължим нататък, кой ги образова относно отговорностите им? Знаят си правата, способни са да ти ги изрецитират и насън да ги бутнеш, но а си споменал думата отговорност, а начаса са започнали с оправданията: аз съм само на четиринайсет, аз още нямам отговорности и така нататък, че лепват и някое „брат“ или „пич“ накрая.
Сериозно, ако целим [децата] да са „подготвени за живота“, както гласи официалната формулировка на манифеста на училището ни, [те] трябва да разберат, че ако влезеш в бара и разбиеш нечия физиономия, ще си изпатиш здравата. Изобщо не искам да кажа, че трябва да ги пердашим за щяло и нещяло, но не бива и да насърчаваме безразсъдното им поведение.
Новговор по оруелски в училище
Първо, оценяваме със зелено. Кой ще ми каже защо?
– Защото червеното е твърде агресивно и може да доведе до нежелани реакции от страна на учениците – издекламира почти напевно един голобрад стажант.
– Браво. Тази препоръка беше въведена от предишното правителство и вече се прилага в много училища, включително в нашето. Червеното е тревожен, конфликтен цвят и отблъсква повечето ученици, а ние търсим приятелското отношение, нали така. И как наричаме поправките?
– Възможности за усъвършенстване – прошепнаха едва чуто двама учители.
– А как не ги наричаме?
– Грешки.
– Точно така. Браво. Така че избягвайте да използвате думата „грешка“ пред учениците. Това са „възможности за усъвършенстване“ – може да използвате каквото позитивно словосъчетание ви хрумне, ако забравите официалния термин. Същото важи и за начина, по който говорите пред децата като цяло. Старайте се да не обезсърчавате учениците със снизходително отношение към работата им.
В търсене на несъществуващи проблеми
Вече не ни разрешават да им казваме, че са направили грешка, това знаеш ли го? Вече имат само „възможности за усъвършенстване“! Помисли си какво значи само: да не казваме на никого, че е сгрешил, от страх, че може да изпадна в истерия или да напусне живота с гръм и трясък. Ами, майната им! Ако не понасят критика, за нищо не стават! Галим с перце горките сополанковци от люлката до пълнолетие, а после се чудим защо не могат да се справят с тормоза в училище. И какво става, ако някой съученик ти каже, че майка ти е дебела (което най-вероятно е истина)? Психолози, лекарства, престъпления, затвор, самоубийство? Май това е веригата на алгоритъма. […] Срамът е срамен, тази лъжа се е разпространила повсеместно, вездесъща е. Ама защо?! Срамът е валидна, автентична, естествена човешка емоция, но на нас вече ни е забранено да я изпитваме […] Днес срамът е скрит и вече никой дори не го и мярва […] Обществото винаги съди и всеки трябва да свикне с това! Ако някой се отклонява от социалните норми, вярвам, че трябва да почувства срам от това […] Може да го преодолее, при това бързо, а различността му всъщност може да донесе сериозни предимства на него, на хората около него и на света като цяло, но първата стъпка е да се засрами. Срамът и смущението са социалните сигнали, че човек е готов да съдейства; хората, способни да се смутят, се възприемат далеч по-добре от околните. Срамът пък е признакът, че вероятно им предстои лична революция. Щото знаеш ли кой не се срамува? Социопатите. Така че грешките и строгостта не са неща толкова лошо за децата. Нали помниш какво казват… добрите времена изграждат слаб характер. Дълбоко съм убеден, че времената в момента са твърде хубави и вредят на собственото ви благо.
– Човекът винаги си отива, изкуството остава.
– Днес обаче хората, изглежда, са се обърнали срещу изкуството…
– Това са хора от средната класа без проблеми, Слав. Без сериозни проблеми, искам да кажа. Не им се налага да влачат вода от кладенец на двайсет километра. Не пълзят по корем, вперили очи в канарчето насред горещите мини час подир час всеки ден, както е било с баща ми. Топло им е, дишат нормален въздух, радват се на удобства като ненужно мощните двигатели на огромните си коли, не гладуват, ами ближат джелато и хапват бифтек, без да се налага сами да колят кравата… Децата са затрупани с видеоигри и маркови дрешки и всички треперят над тях. Хората обаче имат вродена потребност да разрешават проблеми. Чувал си отколешния въпрос: какъв е смисълът на живота? Ами именно това: да разрешаваме проблеми. И когато проблеми няма, сами си ги създаваме. Понякога са плод на въображението – затова четем книги и гледаме филми. В сърцевината на всеки добър сюжет се крие по един проблем. Понякога обаче, когато ни липсва културата да овладяваме първичните си емоции, започваме да виждаме проблеми там, където ги няма: например в образците на изобразителното изкуство. Просто индивидуализмът ни не знае граници и нямаме представа как да се държим. Отхвърляме авторитетите, отхвърляме традициите, които ни казват как да живеем. А когато те изчезнат, се превръщаме в ходещи мъртъвци; и чувстваме нужда да придадем някакъв смисъл на живота си. Затова си измисляме проблеми, в които да се ровичкаме. Явлението си има име: комплекс на спасителя. Създаваш проблем, за да можеш да го разрешиш и така да оправдаеш съществуването си.
– И още нещо, което започнаха да преподават в последно време… полът.
– О, да, имам какво да кажа по темата – вметна той.
– Значи си даваш ясна сметка какво причиняваме на децата! Започват с обясненията, когато са на единайсет-дванайсет, че дори и по-рано – възраст, на която те още не са осмислили понятието „пол“. Не са съзрели полово и нямат представа за какво става дума. Та те са още само деца! Обаче не, поднасят им списък със седемдесет варианта, от които да си изберат. Представи си само: би ли се определил с нещо толкова скучно като „мъж“ или „жена“? Абсолютно не! Би избрал онзи пол, който звучи най-вълнуващо, най-заплетено, най-интересно – чрез който ще се откроиш, ще привлечеш вниманието. При това вече има и „спектър“, по който могат да шарят на воля! Тук има една интерактивна книга с плъзгач, който се мърда и всеки ден може да го слагаш на различен пол според настроението си. Да си обикновен мъж или жена, е като да пишеш с Times New Roman […] [И] се получава интересен парадокс с хората, които и на осемнайсет-деветнайсет, дори на двайсет, че и повече, продължават да настояват да бъдат възприемани през някакъв измислен пол. Защото, от една страна, настояват, че се различават от останалата част от обществото и всички трябва да се нагодят спрямо тях. От друга обаче, все пак слагат някакъв етикет на своя пол – тоест явно искат да се отъждествят с група хора, които са от същия този пол… иначе за какво им е да си лепят етикет? Ненавиждат думата нормален, а искат да бъдат нормализирани. Държат да ги уважават, а използват цисджендър [полова идентичност, при която биологичният пол и полът, с който се идентифицира човек, съвпадат – бел. ред.] като обида.
Мъдростта на травмата
Може да прозвучи жестоко, но травматичните преживявания са нещо необходимо и неизбежно, дори полезно. Те ми помогнаха да израсна. Децата имат нужда от жилавост, трябва да им я поставят като ваксина! Трябва да се сблъскат с някое терзание още като малки, за да се справят със следващите изпитания в живота си. Нали затова им купуваме домашни любимци – така научават и урока за смъртта.
В епохата на незабавното удовлетворение
Живеем в културата на удовлетворението тук и сега. Младите на твоята възраст са се сблъскали със смартфоните на около двайсет години. Преди това – да, можеше да слушаш музиката, която харесваш, но за целта трябваше да стигнеш до компютъра или колекцията си с дискове у дома. Евентуално – да плащаш на мегабайт или на изслушана песен. Нужно беше някакво търпение. Преди това пък трябваше да включиш радиото и да чакаш да пуснат песента ти в ефир; още по-рано – да идеш на концерт; а още по-отдавна е трябвало да наемеш оркестър, който да дойде в двореца ти… това е бил единственият шанс да послушаш музика. Докато днес парите, времето и уменията не са валидни критерии. Днес човек има буквално всичко, буквално на върха на пръстите си. И използвам думата „буквално“ буквално. Песен, филм, информация, храна, дори секс. Защо им е да учат столиците на чуждите държави, когато могат да ги проверят за пет секунди? Дори за три, ако пишат бързо. Това е създало поколение от мързеливи слабоумници, прощавай за израза. Удовлетворение тук и сега. Знаеш ли, че вече се продават обелени портокали в пластмасова кутийка? Хората днес нямат търпение дори да обелят един портокал и да си измият ръцете. А за да научиш нещо, за да бъдеш добър ученик в смисъла, който влагаме ние в това, за да постигнеш успехи в спорта или в музиката, или в работата, или в любовта, ти трябват търпение и дисциплина. И способност да правиш компромиси, както и умения понякога да се подчиняваш на нещо. Всичко това отиде на вятъра…
И понеже търпението е изчезнало, вече никой не поправя нищо. В младините ми, когато счупехме някоя чиния, я лепяхме. Поправяхме уредите в къщата, кърпехме дрехите. Днес всичко се изхвърля – чиния, сако, телефон… Човек просто си купува по-нова версия. Същата е и нагласата към взаимоотношенията. Да не мислиш, че с мъжа ми не сме имали проблеми? Няма връзка без свади, без спорове, без трети човек. Силните хора преодоляват препятствията и поправят нещата. Слабите бягат и започват от нулата.
Бумащина и конформизъм
Тук става дума за образованието и защо то се управлява като корпорация. Според теб как точно нормалният учител да изостави задълженията си на хартия в името на учениците? Ако го направиш, следващият по стълбицата ще те смъмри… ако не те смъмри, следващият ще смъмри него… ако не го смъмри, следващият… Схващаш. И съвсем скоро, след като започнеш работа, си принуден да се примириш с категоричния факт, че бумащината е по-важна от образованието.
Просто се научи да се сливаш със средата. Тук не е Полша, това не е езиково училище и категорично не е сбирка на интелектуалци. Учениците трябва да минат изпитите. Показателите трябва да чертаят образа на едно добро училище. Децата трябва да се прибират вкъщи без непристойни елементи в облеклото, без посинени очи. И да са способни да изкарат поне час без телефон. На това можеш да се надяваш. Никой няма да проговори френски. Никой. Дори повечето учители не го говорят! Просто гледай родителите да са доволни, учениците да са доволни, от Четвъртия етаж да са доволни. За целта трябва и аз да съм доволна. Което, за съжаление, значи, че няма как и ти да си доволен. Иначе ще ме поставиш в много кофти положение и ще се наложи да предприема нещо. А ти си най-лесната ми жертва. Сега ясна ли съм?
Замисълът на институции като нашата е да възпитават овче послушание и да градят стаден имунитет срещу просвещаването. Каква ирония само! С непрекъснатото си повтаряне пред учениците да не се съобразяват с нищо, всъщност им казваме да се съобразяват с несъобразителността! Известните ни днес образователни системи са били разработени през деветнайсети век с единствената цел да подготвят хората за работа в промишлеността, в полза на Индустриалната революция… и на спекулантите. После този и онзи трябва да са се усетили, че подобни системи са изключително удобно средство за управление на масите. Не съм напълно против, нужда от управление на масите има, естествено. И не всеки излиза от тази мелачка с непокътнати тяло и ум – това важи както за учениците, така и за учителите. Оцеляват само най-коравите, момчето ми. И това е една от причините времената ни да са интересни. Ставаме свидетели на еволюцията в забързан ход. От първо лице.
Статията подготви Даниел Пенев
Може да поръчате „Неадекватните“ от Ozone.bg.
Прочети още:
