Това не е просто книга.
Това е любов.
Това е любовна песен за един град.
Един човек върви по въже опънато между двете кули на Световния търговски център. В краката му се преплитат истории. Сравненията с „Облакът Атлас“ и „Жестокото присъствие на времето“ са неизбежни, но в същото време не искам да прибягвам до тях, за да опиша колко прекрасна е тази книга. Колко смазваща, помитаща, стъклена тъга има в тази книга. Поглеждаш през нея и четеш няколко истории, които уж имат своите герои, своите послания. Но всъщност единственият постоянен герой е градът, Ню Йорк.
Него се е стремил да опише Маккан. Чрез двамата братя ирландци, чрез проститутките, чрез обсебеният от графитите фотограф, чрез богатата майка, чрез художничката, чрез въжеиграча… Историята на всеки от тях е парченце от пъзел и едва последната страница намества всички в една голяма картина, в панорамна снимка на града.
Кориган, обсебен от Бог до такава степен, че принципите на монашеския му орден не са му достатъчни, не му дават достатъчно чувство за изпълнен дълг. И в същото време – губещ връзката със своя Бог, но откриващ (бавно) тази с любовта. Брат му, чието място не е в Америка, който всеячески се опитва да избяга от американското клише. Проститутка, която цитира стиховете на Руми, докато гледа собствената си дъщеря да се продава. Богата нюйоркчанка, която не може да преживее мъката и болката от загубата на единствения си син, който умира във Виетнам.
Смърт, разруха, безразличие, отчужденост. Но и надежда.
Надежда, която укрепва с всяка крачка на въжеиграча.
Докато накрая се превърне във вяра.
Дума след дума, глава след глава, Колъм Маккан създава този пъзел. Събирането на частите от историята, подреждането на пъзела те обсебва и не можеш да се откъснеш от нея до последната страница. Дълго след това продължаваш да мислиш за тези истории. И си обещаваш, че някой ден наистина ще отидеш в Ню Йорк.
Прочетете още текстовете на Райчо Станев за създаването на корицата на книгата и не само ТУК и ТУК.
