В края на юли изложението “С книга на плажа” в Бургас ме зарадва с цели две нови книги на любимия ми детски писател Майкъл Морпурго. Разбира се, нямах търпение да ги прочета една след друга. От самотния остров в “Царството на Кенсуке” се пренесох в Слаптън – английско селце край морето. В основата на сюжета е исторически факт – подготовката за десанта в Нормандия на съюзническите войски през 1943 г. , която налагат евакуирането на голяма част от крайбрежните райони на южна Англия.
11-годишната Лили и семейството й трябва да напуснат фермата, където тя се чувства щастлива, и да заживеят с вуйчо й Джордж. Дядото на Лили обаче не иска да се подчини на заповедите на военните. Изглежда, че и любимата котка Типс е на същото мнение. Тя се връща в забранената зона, а Лили е готова на всичко, за да я открие.
Удивително е как в история от 170 странички Майкъл Морпурго успява да покаже войната от толкова различни ъгли – относително спокойния селски живот, разтърсен от евакуацията, първите контакти с американските войници, съдбата на децата, изпращани от семействата им в провинцията за по-голяма безопасност, тъгата по бащите, сражаващи се на фронта. И всичко това разказано с жизнерадостния глас на Лили, която спечели симпатиите ми още от първите страници.
В дневника й се редуват описания на училищното ежедневие, приключения със своенравната котка Типс, първото влюбване… Хареса ми искреността, с която момичето споделя чувствата си – те никога не са черно-бели. Радостта от кратката отпуска на баща й е примесена с тъга и неловкост от неговото присъствие, а за да намери изчезналата котка, Лили е готова безразсъдно да рискува живота си. Морпурго предава по прекрасен начин детския поглед към трагедията на войната – събитията и нещата, близки до детето, много често изместват по-голямата картина. Напълно в реда на нещата е едновременно да ти е мъчно за баща ти и все още да си му сърдита заради котенцата, които е удавил.
Истината е, че тате не ми липсва така, както би трябвало да бъде, както знам, че липсва на мама. Когато чета писмата му, той ми липсва много, но по-късно напълно го забравям, освен ако някой не заговори за него или ако не видя снимката му, например.
А войната със сигурност щеше да приключи много по-бързо, ако беше проведена по правилата на рицарските двубои:
Искам да облечем Чърчил и Хитлер в доспехи като рицарите на крал Артур, да ги метнем на коне, да им дадем по едно копие и да ги оставим да разрешават споровете помежду си. […] Разбира се, че Чърчил ще победи, защото Хитлер изглежда кекав и хилав и изобщо не би могъл да се задържи на кон и да носи копие.
В “Невероятната история на Адолфус Типс” (изд. „Фют“) Морпурго е безспорно на върха на майсторството си като разказвач. Историческите събития оживяват през пъстрия калейдоскоп на детството, а оцелялата по чудо Типс сякаш олицетворява онази упорита, светла вяра, че дори в най-голямата трагедия спят семенцата на едно по-добро утро.
Прочетете ревютата и за другите книги на Майкъл Морпурго: „Боен кон“, „Слон в градината“, „Пеперуденият лъв“, „Супер“, „Каспар-котешкият принц“!
Ревюто е публикувано за първи път в сайта „Детски книги“.
