Усещането, когато не искаш да спираш да четеш, не можеш дори да се насилиш да спреш да четеш, защото книгата диша и добива пулс в ръцете ти, е в топ пет на любимите ми чувства.*
Последното съкровище, което ми поднесе смесица от емоции и обгърна дните ми в мараня и в студ, в отчаяние и в очакване под акомпанимента на прекрасни джаз и блус изпълнения, се казва „Ние, щастливците“ (изд. „Екслибрис“) на Ейми Блум.
Обикнах тази книга, защото е непретенциозна и великолепна в скромността си, защото в нея видях частици от Капоти и Юдженидис, както и искреност, с която е редно да се задават важните въпроси.
Героите на Блум правят това най-добре – оставят по дирите си върволица от въпроси, понеже нямат време да се чудят, не разполагат с лукса да протакат, за да търсят по-добро решение. Те живеят и вървят напред по едничката причина, че път назад няма. В бедност, несправедливост, война и в цялата помия, която е способен да забърка само човекът, оцеляват.
Романът обхваща десет години – периода 1939-1949 г. – от живота на Ива, която е прокълната да живее в интересни времена, с интересни хора.
За да не преразказвам сюжета, ще обобщя, че на 12 години тя е оставена да се справя сама. Едно изоставяне, което я жигосва, дави я в ожесточение, потискан гняв и мъка. Самотата и вярата, че е наказвана, защото е лош човек, са най-близките й приятели. През повечето време тя няма идея какво прави, но продължава и спасява всеки, който се изпречи на пътя й.
Сестра й в „Ние, щастливците“ е пълна нейна противоположност. Тя е уверена и водена от амбициите си, смята, че успехът й се полага и че светът няма друг избор освен да коленичи.
Войната идва и позволява на всеки да бъде какъвто поиска, при едно условие: да се „подкрепят правилния вид филми и правилния тип хора“.
„Винаги можеш да се престориш на хубава“, казва негърката с ангелски глас, чиято кожа постепенно губи цвета си. Да се престориш на хубава можеш, на умна – никога; на успяла – да, на щастлива – не; на добра – да, на зла – не. Интелектът, щастието и злобата не се 
имитират.
В началото на романа младите герои, които реално са още деца, но се държат като възрастни, нямат представа „какво се задава в живота им и до каква огромна степен всичко е въпрос на късмет“, че качествата се губят с годините, а недостатъците стават все по-ярки.
Но идва време да се приемат фактите. За инфантилната вяра в невинността на Америка, за манипулациите на войната, в които участват всички, за „недоразуменията“ и злото, което е неизкоренимо, защото покълва в самата сърцевина на света. Лъжи, бомбардировки, лагери, сираци, мъртъвци и от двете страни на океана.
След войната всичко се обръща с главата надолу, но никой не може да каже дали това е правилната страна, и се движи в двойно по-голяма скорост – лудостта не е приключила. Ива е сякаш обречена да бъде сама, не е свикнала с щастието, затова не се радва лесно, и все очаква нещо ужасно да се случи.
Бях свикнала с мисълта, че хората живеят и ти ги обичаш или не ги обичаш, и после те умират и на теб ти е писнало да ти липсват, дори и когато не си ги обичал. Бях свикнала с мисълта, че Гас е мъртъв, а сега той не само не беше мъртъв, а беше глупав и много сърдит, и беше довлякъл в къщата ми спомена за всичките ми мъртъвци, за всички напуснали ме хора, заедно със своята тъжна мокра шапка и набразденото си сурово лице.
Но тогава настъпва моментът за една нежна любовна история. Която започва с Гас – американец, немец и евреин, и с думите „разказа ми“. Подобно на „дадох им“, когато Ива споделя как предсказва бъдещето на тъжните, нещастни хора, които идват при нея, защото са погледнали „в извора на истинската си същност“ и са обезумели от страх. Това са думи, които отключват всичко – и сълзите, и ужаса, и разкаянието, и топлината, и прошката.
И става ясно, че нищичко не знаем за живота, защото той е мистерия. И по пътя им нагоре, и по пътя им надолу виждаме дузина примери за това как можеш да изпълниш дълга си и само единият е правилен, но който е безгрешен, нека пръв да хвърли камъка. Много абсурди, много провали, още повече опити на крехки и смели хора, но понякога напук на звездите „кризата отминава, изпитанията отслабват и ето ни, съвсем малко по-добри, не особено променени.“
P.S. За да бъда напълно откровена, трябва да си призная, че имаше един момент в романа, който искрено ме озадачи, но книгата толкова много ми хареса, че съм готова да простя на Ейми Блум всяко несъвършенство.
*Ако се замисля, малко по-отстранено от емоциите си, може и да е обикновено недиагностицирано психично отклонение, защото книга да диша и да пулсира, нали… кхъм. Почти съм сигурна, че излиза от някои рамки за нормалност, но днес няма да се притеснявам за това и ще го отдам на големите качества на романа.
