Говоренето за книги може да бъде много приятно, но знаете ли кое е още по-хубаво? Някоя история да те остави напълно безмълвен. Съдба, на която „Нищо“ (изд. „Лабиринт“) обрича читателите си още със заглавието. Твърде малко има за добавяне, след като си я прочел. Толкова е добра.
Един ден четиринайсетгодишният Пиер Антон решава, че нищо няма смисъл, следователно животът е загуба на време. Най-умното момче в класа се покатерва върху старата слива на град Теринг, от чиито клони систематично обстрелва преминаващите по улицата съученици с нихилистични слова и обвинения.
Думите на Пиер Антон влизат под кожата на връстниците му, които решават, че на всяка цена трябва да го свалят от дървото, като му докажат, че греши. Децата започват да трупат собственото си разбиране за смисъл в изоставената дъскорезница накрай града, като всеки е длъжен да даде своя дан за увеличаването на купчината.
Отначало „приношенията“ са прозаични – нечия книга, въдица или зелени сандали с платформа. Наглед маловажни вещи, чиято загуба обаче отключва горчива и болезнена ярост у притежателите им, принудени да жертват любимото си в името на общата кауза. Такова е правилото. Всеки следващ трябва да се раздели с това, което предишният му нареди. Без възражения. Без изключения.
С натрупването на негодуванието и отмъстителността у първите, смисълът, който трябва да се добави към купчината, става все по-безкомпромисен, все по-изискващ и прекрачващ границите на здравия разум, съвестта и детската невинност. Старата дъскорезница се превръща в бунище на човечността, а хвърленият в шок читател не може да повярва на какво става свидетел.
Сравнението с „Повелителят на мухите“, което ще намерите на задната корица, е изключително точно. Помня как се чувствах, докато четях романа на Уилям Голдинг, и все още намирам знаковата му творба за най-страшната книга, на която някога съм попадала. В моите очи никой хорър роман не може да му стъпи и на малкия пръст. Датчанката Яна Телер е постигнала същото, само че при нея не физическата изолация отприщва ексцесиите на главните й герои, а емоционалният капан, който може да бъде не по-малко ужасяващ и опустошителен.
Френската корица на „Нищо“
Звучи брутално, но всъщност „Нищо“ е красива по един смущаващ, плашещ начин. Като мъртвата Снежанка в стъкления ковчег. Колкото и безпощадна да е Телер, историята й е абсолютно пленителна.
Изданието се отличава с чудесно оформление, но, честно казано, корицата ме остави малко неудовлетворена. „Лабиринт“ се отличават със стилните си, елегантни художествени решения и „Нищо“ не прави изключение. На живо книгата е нежна и хубава. Просто дървото ми се струва прекалено буквален избор за една до такава степен изпълнена със символика книга, а пролетната свежест и еко излъчването никак не ми се връзват с мрачната атмосфера. Разгледах чуждестранните корици и установих, че повечето издателства също се спрели на дървета и стерилни шрифтове. Само французите са подходили малко по-артистично и метафорично, тяхната корица определено ми е фаворит.
„Нищо“ несъмнено е съвременна класика. Жестока история за израстването, когато то истински боли, пропуква те из основи и, за съжаление, те обезличава. Това е антитезата на всеки прочувствен young adult или coming of age роман, който някога сте чели, от който сте споделяли красиви вдъхновяващи цитати и който ви е карал да се чувствате изпълнени със… смисъл.
