Този текст е съмнителен за делото на Светлината.
Този текст е съмнителен за делото на Мрака.
Антон Городецки се завръща. Помъдрял?… Може би. Но доколко може да се постави знак за равенство между възрастта, мъдростта и опита? Определено има разлика между Городецки, преследващ вампири-нарушители в „Нощен патрул“ и новият Городецки, който дори не си помисля да прави „човешки глупости“. Продължава да анализира ситуацията от всички страни, но въпреки всичко Антон все още има слабост към хората и тяхното добруване. Затова и е удобна мишена за манипулациите на великите – Хесер, Завулон, Арина.
Лукяненко има навика да се отплесва в разсъждения за руската и човешка душевност при всеки повод, като от време на време дори не си прави труда да ги маскира като разговор между героите, а направо ги пъха в главата на Антон и ходи му търси края. Освен това книгата е създадена по схемата на предишните – подобно на слоевете на Сумрака и тук имаме заговор, прикрит със друг заговор, прикрит с поредица от уж случайни събития, които подтикват героя към действие. И много препратки към Стругацки. Честно казано се чудя дали някога Антон ще успее да се отърси от наивността, която го прави толкова симпатичен герой? Тогава вероятно Лукяненко ще може да завърши поредицата спокойно – нещата ще са се развили според естествения ход на събитията и Антон ще се превърне в Хесер, в Арина – Различен, за когото нито Мрака, нито Светлината са крайности, а безкраен кръговрат.
Бях се настроила романът да не ми хареса. Даже отлагах четенето му. В крайна сметка откъде накъде Лукяненко ще пръква продължене на отдавна приключила поредица. И защо винаги прави така? Много е дразнещо, тъкмо си се примирил, че си приключил с тези герои, разделил си се с тях и баааам, нова книга. При това с подозрителносто заглавие „Нов патрул“ – бях се заканила да вдигна врява до шестия слой на Сумрака, ако трябва, ако любимите ми герои ги няма. Лукяненко обаче успя да ме изненада.
Ако предишните книги в крайна сметка винаги бяха за единоборството между Мрак и Светлина, за необходимостта от Баланс на силите, и в крайна сметка за природата на Различните, то тази книга е за Сумрака. Какво или дори кой е Сумрака? Ако и Светлината, и Мрака черпят сили от него, тогава кой е по-силен? Те или той? Жив ли е Сумрака и ако е жив – разумен ли е той или действа подчинявайки се на някакви животински инстинкити? Това е книга и за Надежда, Абсолютната вълшебница, до чието раждане са довели няколко заговора, предателства и интриги. Но е едва началото на нейните приключения.
Лукяненко не ни разкрива много за природата на Сумрака – по-скоро отговаря на една загадка с друга, оставя си още няколко посоки за изследване и може би – за дописване. Но това, което ни разказва е само началото. Както винаги, последните десет-двадесест страници са решаващи – и ако преди това си е позволявал да философства, те са чист екшън. Намеци, откъслечни изречения и действия, чиито мотиви не можеш да разбереш, чак докато последствията от тях не са сложени на масата за внимателен анализ.
Харесвам чувството за хумор на автора. Смях се с глас, потъгувах малко с Городецки и се опитах да помисля с него за особеностите на човешкия характер и душа. Изводите ни не са съвсем еднакви, но да се надяваме, че някой следващ Патрул ще разреши задочния ни спор.
