„Огнехвъргачките“ (изд. „Панорама“) на Роберто Арлт е една от малкото книги, които съм чакала толкова нетърпеливо. Продължението на „Лудата седморка“ – или „един роман с две заглавия“, както казва Кортасар – е истинска латиноамериканска находка.
Главни герои отново са обичайните заподозрени от първия роман, а именно Ердосиан, Куцата, Астролога, Печалния сводник, Кривогледата и Елса. Имената говорят достатъчно за съдбите на хората зад тях и за цялостното усещане на историята, което не е никак приповдигнато. Арлт постепенно ни потапя в атмосферата на Буенос Айрес от началото на миналия век с най-причудливите му и тъмни образи, живеещи сред мизерия и поквара в предградията.
И внезапно го връхлита необятен ужас: Земята е пълна с хора. С градове. С хора. С жилища на хора. С неща за хора. Където и да отидеш, ще намериш мъже и жени. Мъже, които вървят, следвани от жени, котио също вървят. Няма значение дали пейзажът представлява червени скали и зелени бананови палми, или син лед и бели хоризонти. Дали водата тече с бълбук-бълбук между сребристи камъни и люспи от слюда. Навсякъде са се промъкнали човекът и неговия град.
Ердосиан е едновременно циник и чувствителна душа, като двете крайности при него са изразяват толкова мащабно, че неизбежно водят до лудост, халюцинации и необмислени, фанатични идеи. Изпитващ погнуса и угнетение от себе си и заобикалящия свят, единственото, което го забавлява, е върховното унижение, което прилага към по-слабите от него – чрез сексуални игри и психически тормоз. В наши дни някои сцени не изглеждат чак толкова шокиращи, но имайки предвид кога е писан романът (издаден е през 1931 г.), безкомпромисният изказ на Арлт не се е приемал добре. Затова и в послеслова писателят определя отправените срещу него нападките като безсмислено чесане на езици. Несъмнено от Арлт започва модерният аржентински роман, който не се съобразява с норми, а само с действителността такава, каквато е – грозна и отблъскваща, а не напудрена и почтена.
Първоначалното заглавие на „Огнехвъргачките“ е „Чудовищата“ и мисля, че пасва идеално на бруталността на персонажите и откровените сцени на насилие. Най-тъмните кътчета на човешката душа са безмилостно разголени и обрисувани, без да се спестява нищо. Астролога планира диктатура, с която да направи хората марионетки – той е отличен оратор и психолог, с усет към добрите манипулации. Всъщност на най-бедните и прокажени в Буенос Айрес изобщо не им трябват много убеждаване – само малко надежда за социална справедливост, утопични идеи и добре поднесена пропаганда. Ердосиан, като непризнат гений и изобретател, е достатъчно лесна мишена, и, естествено, се поддава на желанието да създаде нещо велико, нещо ужасяващо и смъртоносно. Животът за него е безсмислен по начало, така че евентуалните жертви не го трогват ни най-малко, защото при всяка диктатура са неизбежна цифра, нужна за прогреса.
„Огнехвъргачките“ не е роман, който се чете бързо и на един дъх. Всяко едно изречение тежи като олово и стиска за гърлото, носи множество значения и препратки, нужно е да бъде препрочетено и осмислено. На преден план не е сюжетът, а динамичния вътрешен свят и капаните на психиката. Публичните домове, бедните, болните, низвергнатите са фон на почти шизофреничните ердосиановски мисли и халюцинации, които отричат Бог, презират буржоазията и вярват единствено в смъртта. Всеки е сам в собствения си ад и всяка мисъл е огнехвъргачка:
Той е сам, сам във века на машините за извличане на корен кубичен и на говорещото кино.
Прочетете и ревюто на Темз Арабаджиева в „Книжно: На по книга, две“.
