„Петрана, искаш ли интервю с Олга Токарчук?” – най-изненадващия въпрос по телефон. Но Павлина знае колко се възхищавам на писателката Токарчук. „Шегуваш ли се, Пав? Токарчук в България?. Да, да, да, искам!”.
Без шега, след 3-годишни усилия (както разбрах в последствие) най-четената, превеждана и награждавана съвременна полска авторка дойде в България, за да представи последния си роман „Карай плуга си през костите на мъртвите” (превод Силвия Борисова). Представянето е в рамките на инициативата „Полска литературна есен“ на Полския институт в София.
Oлга Токарчук (ударението е на предпоследната, средна сричка) е писателка, есеистка, авторка на сценарии, поетеса и психолог, една от най-интересните и най-популярни съвременни полски писателки. Призната както от читателите, така и от литературната критика. Определена е за „една от най-забележителните фигури на съвременната полска проза”.
Разговорът ми с Олга Токарчук се проведе в уютната атмосфера на Библиотеката на Полски институт в София, часове след срещата й с българска публика предната вечер и часове преди да замине за среща с пловдивски читатели. Въпреки че беше седмото интервю за два дни, и Токарчук, и преводачката Силвия Борисова бяха приветливи, сърдечни и добронамерени към моето първо интервю с чуждоезичен автор. Отделно между автор и преводач съществуваше приятелска близост и дълбоко познаване.
След толкова много романи, всички от тях успешни, коя е в момента Олга Токарчук? Какво се променя в писателя, когато стане успял и се чете на множество езици?
Вече съм много по – уверена в себе си, това се вижда. Имам чувството, че моето писане е вид общуване с другия човек и това, че насреща си имам ползвател на моята работа, й предава смисъл. В тази щастлива ситуация съм, че живея от писането си, то не ми е само хоби, страст, а професия.
Има ли герой, в който се разпознавате, а не е умишлено писан като Ваше подражание?
В моя случай е така, че всички тези герои са части от мене. Едни са по-симпатични и по-приветливи, други са по-сложни като характер, но дори и в най-мрачните има частица от мен.
снимка: Петрана Петрова
Атмосферата на последната ви книга „Карай плуга си през костите на мъртвите” ми напомня за мрачната безнадеждност на „Последни истории”. Умишлено ли сте го търсили или е специфична нишка, линия, към която се завръщате?
Радвам се, че сте го забелязала, защото това исках да покажа. Такъв е климатът в Клодската долина, в която и аз живея, и героинята от романа, това е главното действащо място. През зимата е особено меланхолично място, да не кажа депресиращо. В някакъв смисъл това ме вдъхновява и се радвам, когато читателят по този климат, по тази атмосфера, успява да разпознае точно мястото. Но през лятото е зашеметяващо красиво.
Следващият въпрос ми е провокиран от това, че скоро прочетох „Баба Яга снесла яйце” на Дубравка Угрешич, където героите са възрастни жени, самотни и с лична съдба, от която никой не се интересува. Тук сякаш отново има този момент – на изоставянето в старостта. Старостта в съчетание със смъртта са трудни и в съвременния свят отблъскващи теми или сензационни. Какво ви насочва към темата? Какъв е мотивът, екзистенциалното основание за избора на тези теми в „Карай плуга си…”?
Това донякъде е напук, бунтуване, че този въпрос е изтикван на заден план, подминаван от поп културата и изобщо от масовата култура. От друга страна това е моя фасцинация, удивление и възхищение от старостта и от зрелостта. Всъщност във всяка моя книга се появява по една стара жена. И това е винаги една героиня, личност, която излиза извън рамките на конкретната история и я събира в едно, споява я. За старостта трябва да се разказва, тя е част от живота ни и чака всекиго. Красотата е нещо елитарно, което не всички имат възможност да получат. Старостта е неотменна част от живота. Писането за старостта е свързано също с еманципирането на жените. И по този начин жените започват да виждат себе си като по-стройна, по-споена личност и отдалечена от използването им като сексуален инструмент. Днес, когато живеем доста дълго вече, старостта обхваща почти половината от живота ни.
снимка: Силвия Борисова
Естествено идва въпроса ми за образите на жените в романите Ви – аз ги чета като много самотни, в тях има самота, дълбока и несподелима. Бихте ли се определили като феминистки автор?
Мисля, че да, не само професионално, но и частно, лично, съм феминистка и мисля, че това си личи от писането ми. Понякога се питам може ли човек да бъде разумна, задълбочена, размишляваща личност и жена без да е феминистка. Феминизмът е философия на равенството, на справедливостта. Всеки, който реално познава живота, знае, че е немислимо в 21 век жените да имат по-малки права на образование, на работа. Това не е демократично.
В моето творчество това си личи. Основната ми грижа е да изградя един хармоничен, споен, силен женски образ. Непременно да изляза извън стереотипите за женското, да подчертая субекта в жената.
Главните букви в романа – Гнева, Теория, Какво и т.н. се възприемат като крещене.
Не, това не е крещене – прекъсва ме Олга Токарчук
Каква необходимост тогава прикриват в романа? Какво налага абстрактността да се отдели от всекидневието на редовете?
Две причини има. Едната е стар маниер на английската поезия, както например Емили Дикинсън е писала – с употребата на много главни букви, за да подчертае по-дълбокото значение на дадената дума. Да я извади от обичайната й употреба в езика, да я подчертае. Така си го представях, тъй като моята главна героиня Душейко употребява тези главни букви в думите – подчертава тяхното особено значение извън обичайния контекст.
Споделям, че съм допуснала, че това е преводаческо решение, с което усмихвам преводачката Силвия Борисова, която освен че възкликва „О, не!”, допълва, че и всички животни са написани с главна буква. За да се покаже, че зад тази Сърна като обикновено съществително стои битие, съществуване. Животните също са главни герои в „Карай плуга …”
Вметвам, че рядко има второстепенни герои при Токарчук, в смисъла на маловажни герои и тя се съгласява.
Заглавието на романа е повече от особено. Как се стигна до него?
То е взето от Блейк, разбира се. Исках да бъде провокативно, нахално, тревожно заглавие. Предложих на издателите си да направят корицата в черно-жълти цветове, за да бъде книгата мрачна, като някакво скърцане. Точно както при всяка катастрофа полицейските ленти са черно-жълти. Да забия тревога с това заглавие за ставащото в книгата.
Тогава българската корица подменя ли идеята?
И в българската корица има този елемент на заплаха, на страх – съществото, което се появява като Голем на корицата.
Силвия Борисова допълва, че Токарчук е много доволна от българската корица. Поздравила е специално авторката на корицата
На мен ми изглежда по-скоро с космически елементи корицата, не ми внушава тревожност.
В полската корица пък я няма космичността. Авторката на българската корица е хванала космичността, с което много ми харесва.
За разлика от корицата на „Правек и други времена”, която е по-изчистена, лаконична.
Корицата на „Бегуни”, споделя Силвия Борисова, пък е същата като на оригинала и отново е в мой превод.
Силвия и Олга си припомнят случая с илюстрациите, които са вътре в „Бегуни”, проблемите около тях.
„Мислехме да пишем на полското издателство. Но изведнъж ми хрумна, че може да намерим гравюрите в нашите книжарници и се справихме“ – от това пояснение на Силвия се потвърждава впечатлението ми за автентично взаимодействие и разбирателство между автора и преводача.
Признавам, че „Правек и други времена” е една от най-значимите книги, които съм откривала. Има два момента на насилие в нея, които не мога да забравя, а са написани с лекота. Моментите на интимност и близост са кинематографски. Формата – пример. Каква е историята на романа „Правек…”, как възникна? Колко дълго го писахте?
Преди 20 години съм го писала. Това беше първата ми реакция как да споя разказите на моята баба. Баба непрекъснато ми разказваше такива истории, които бяха на границата на реалността и измислицата. По същия начин представяше и пространството, в което се разиграваха. То, пространството, придобиваше живи черти, живееше в свой отделен свят, освен живите хора в него. Като пораснах и станах зрял човек, започнах да си спомням тези разкази, да ги притеглям един към друг и да ги продължавам. Така се появи в цялост „Правек и други времена”. Писах го около година
Подарявам един мой личен спомен от четенето на „Правек …” …
Отличителен белег на романите ви (поне тези, които познавам на български език) е проследяването на цяла семейна, родова история, изведена екзистенциално и философски. Без показност, без дидактика, без оценяване, без критика. За мен е енигматично това постижение. Осъзнат, търсен ли е този стил, как се оформя този вид писане? Кое ви тласка към това?
Последната голяма книга, който написах, се постарах да задържа тази позиция на разказвач. Дълбоко в себе си смятам, че задачата на разказващия истории не е оценката на историята, нито оценката на отделните герои и подреждането им в йерархия на ценностите. Третирам себе си като инструмент за разказване. Читателят е този, който трябва да оцени героите, да се замисли над тях, да извлече смислите. От друга страна всяка оценка е стесняване, обедняване на богатството на разказа. По-скоро поставям въпроси, отколкото да поучавам, отварям поле за размисъл, без самата аз да поучавам.
В този ред на мисли, когато пишете представяте ли си читателя или конкретни читатели?
Не. Чак когато свърша книгата изведнъж се сещам в чии ли ръце ще попадне, кой ще я чете. Ако въобще си представям моя читател, то си представям личност като мен, подобна на мен, със същото усещане. Занимава ме мисълта дали това, което пиша, ще бъде разбрано, ще бъде понятно за повечето читатели.
Има ли най-запомняща се читателска реакция, която Ви е споделена?
Сега се сетих за една такава случка. Бяхме трима в едно такси. Всички отивахме на летището. Аз и двойка, немец и японка. Те не знаеха коя съм. Но четяха „Правек …” на немски език. Аз не се сдържах и казах: „Това е моя книга, аз съм я написала”. Момичето беше бременно и се развълнуваха. Разменихме си мейлите. След половин година ми писаха мейл, че се е родило момиченце и са я кръстили Миша (героиня от „Правек …” ). В далечна Япония има едно момиче, което е наречено в чест на тази книга.
Имам още една история, която се повтаряше във връзка с „Дом дневен, дом нощен”. Действието се развива все едно в моята къща. През лятото, когато има много туристи, хората идват и питат: „Къде е къщата на Марта?”. И тогава или аз, или съпруга ми им обясняваме, че Марта не съществува, че това е измислена героиня. Най-често туристите са разочаровани от това, че няма такова лице, а някой път са дори ядосани „Как така!”.
Шегувам се, че тогава трябва да построят една къща на Марта, за да няма разочаровани. Общ смях.
Колкото и да ми е приятен разговора с Олга Токарчук и преводачката й Силвия Борисова, вървим към края и се изкушавам да задам предполагаем въпрос:
Познавате ли съвременната българска литература? Ако я сравните с полската, какъв би бил резултатът?
снимка: Петрана Петрова
Подхождам като читател, не съм литературовед и в тази позиция съм губеща, защото има много малко преводи. На Георги Господинов само две книги са преведени на полски език, на Силвия Чолева, която е модераторка на нашите срещи заедно с Георги, нищо не е преведено. Нямам добри новини тук за Вас.
Добрата новина е, че явно няма достатъчно преводи на българска литература на полски език и могат да се направят препоръки към културните институции в двете страни.
Полша е щастлива в това отношение, защото си има Институт за книгата – отдавна разработена и действаща институция като помощ за издаване на полска литература по целия свят. И хората знаят в Полша, че културата и литературата могат да бъдат една добра стока за износ. Горда съм с това, че полската държава ме подкрепя. Смятам, че особено малките държави задължително трябва да имат такъв институт, както е при нас, който да подпомага издаването и разпространяването на собствената литература в чужбина. Особено литературата на малките езици, които не са в състояние сами да се справят и да бъдат комерсиални.
Един добър съвет.
„Вечно се казва, че няма пари. Никое полско издателство няма да издаде българска книга, без да е съфинансирано от България. В Министерството на културата има малък фонд, но той не стига“ – споделя опит Силвия Борисова.
„Струва ми се, че това е просто задължително за една малка държава, ако иска да представи литературата си. Например Институт Сервантес, Британски съвет и др. Много хора са в състояние да научат от литературата, например от Георги Господинов за България. Който има такъв писател, с такова качество, трябва да се грижи за него, да му дава стипендии, да му създава условия“, завършва Олга.
Във ведрата атмосфера на разбиране и общи гледни точки, не пропускам да попитам преводачката и основният двигател за присъствието на най-известната съвременна полска писателка в България – Силвия Борисова, дали лесно се превежда Токарчук.
Не е лесно, никак не е лесно, изпитание е. Между няколко месеца до половин година превеждах „Карай плуга си през костите на мъртвеца”. Но много ми е приятно, че превеждам нейни неща, не спрях с една книга, направих две, може би дори ще направя още една. Почувствах я, не спрях на първата книга, продължих. Тя е важна за мен.
Завършваме интервюто с автограф, с малък подарък, който да напомня за сайта ни „Аз чета“. Олга се опитва да го произнесе, Силвия обяснява от къде идва „аз” (Аз, Буки, Веди). Продължаваме разговора извън записа за четенето в Полша – там също се обвиняват, че не се чете достатъчно. Силвия пояснява за полска кампания под надслов „Не четеш? Няма да ти бутна”, а аз разказвам за нашата „Чети с мен”.
Следва фотосесия за спомен.
Специални благодарности на отзивчивата и внимателна преводачка Силвия Борисова и на предоставената възможност от екипа на Полски институт в София!
Олга Токарчук дебютира през 1993 г. с „Рodroz ludzi Ksiegi“, която й носи Наградата на Полското сдружение на книгоиздателите. Автор e на 15 книги, в т.ч. „Правек и други времена“ (бълг. издание 2008, превод Георги Кръстев), „Дом дневен, дом нощен“ (бълг. издание 2005, превод Христина Иванова Симеонова-Митова), сборника разкази „Музика от много барабани“ (бълг. издание 2006, превод Силвия Борисова), „Последни истории“ (бълг. издание 2008, превод Мирка Костова), „Бегуни“ (бълг. издание 2009, превод Силвия Борисова), „Карай плуга си през костите на мъртвите“ (бълг. издание 2014, превод Силвия Борисова). Писателката е лауреат на много награди, в т.ч. три пъти е носител на литературната награда НИКЕ (2008) и международната награда „Виленица“ (2013), присъждана на писатели от Централна Европа.
