Живееш си в перфектен свят, с постоянен растеж и ниски лихви и не виждаш проблем да теглиш заем-два, за да си „оправиш къщичката“ (буквално да си купиш една-две нови къщички). После някой оплесква нещата, ти не можеш да си плащаш вече кредита за тези къщички и започва „голямото надуване“, което за много хора се превръща в „голямото гладуване“ и „голямото студуване“. Приемете това като отправна точка за разбиране на „глобалната финансова и икономическа криза от последните години“ и наострете вниманието си към следващата задължителна книга на всеки мислещ („красив“) човек – „Опааа! Защо всеки на всекиго е длъжник и никой не може да си плати“ на Джон Ланчестър.
Да, името на автора вероятно ви говори нещо – доскоро пише предимно художествена литература – но частта „пише за Granta, The Observer, The New York Review of Books, The Guardian, Daily Telegraph, The New Yorker и London Review of Books“ в биографията му ще ви насочи в правилна посока. В очаквателна посока да прочетете един добре написан разказ за това как се заражда именно дълговата криза (не вчера, не преди 10 години, а доста, доста по-рано), кой и защо не е внимавал, кой на практика „корумпира“ системата с безразсъдното си яхване на коня Богатство-на-всяка-цена.
А тази система си има един ужасно голям порок, който Ланчестър нарича „социализъм за богати“ – шепа хора харчат пари като ненормални (а и май наистина са), без да се интересуват от риска, просто защото държавата и данъкоплатците ще покрият всички евентуални техни загуби. И както авторът напомня, това няма как да се случи в една нормална компания – фалираш ли, губиш акциите.
Та: огромен, нерегулиран бум, в който почти всички печалби отидоха в частни ръце, последван от гигантски срив, в който загубите се разпределят между всички. Това определено не съвпада с ничия идея за устройството на света.
И тук, изглежда, всички са виновни – „разни хора с лоша кредитна история, които в повечето случаи излъгаха, за да получат заеми, [а после] изпаднаха в невъзможност да си изплащат ипотеките“; брокерите от Уолстрийт и Ситито, които използват всички вратички за максимално увеличаване на печалбите си и след погрома си дават космически бонуси при първа възможност и никога не се извиняват; регулаторите (американската SEC например, които имат цялата законова рамка да спрат лудостта, но поради някаква причина не го правят; рейтинговите агенции, които дават високи рейтинги на окрупнените деривативни пирамиди само и само да запазят банките като клиенти… Изглежда никой не е чист, а накрая мокър остава единствено данъкоплатецът…
И понеже Джон Ланчестър има сериозен опит с художествената литература (и то какъв – още първият му роман „Дългът към удоволствието“ печели множество награди), знае, че трябва да бъде достатъчно интересно за читателите, за да успеят да вникнат в самия разказ и доводите му в такава сложна материя. И започваме обиколка по света – като британец, авторът пречупва нещата през призмата на лондонското Сити, сравнява с „манията“ на Уолстрийт, минава през Канада, която поради ред причини (прилично изброени и анализирани) успява да се предпази от дългова криза, през Китай и Хонг-Конг, до Исландия и нейната „революция с тенджери и тигани“, та чак до другите европейски страни, засегнати също в немалък аспект – всичко това заради гигантската обвързаност на финансовите институции по света в момента.
Не мога да не направя сравнение с другата важна книга за дълговата криза, която съм чел – „Големият залог“ на Майкъл Луис. Докато Луис опитваше да разглежда предимно историческия аспект, с много документални свидетелства на преки участници и разкриване на конкретни действия, Ланчестър опитва да анализира предпоставките десетилетия назад; дава доста по-широки обяснения, които са и по-лесни за асимилиране; накрая прави обобщение, комбинирано с разсъждения от вида „какво трябва да се случи“. И все пак, сравнението може би не би било докрай уместно, защото „Големият залог“ определено изглежда написана не чак толкова „популярно“, а е по-скоро за запознати с материята.
Всъщност, книги като „Опааа! Защо всеки на всекиго е длъжник и никой не може да си плати“ трябва да ни накарат да се замислим накъде сме тръгнали, простете за клишето. Цялата глобална криза трябва да ни кара да си мислим точно такива неща – свръхконсуматорството ще ни помогне ли да живеем по-добре утре или е ОК да си останем съсредоточени в „днес“. Кейнс едно време е мислел как внуците му ще живеят в по-добър свят. Наследниците му днес не изглежда да мислят по-напред от следващия бюджетен („програмен“) период…
