Автобиографиите винаги са ми били интересно четиво, oсобено, когато става въпрос за любими, вдъхновяващи личности. „Остарях, преди да порасна“ (изд. „Изток-Запад“) на Джеки Чан обаче е абсолютният ми фаворит. Отдавна не се бях забавлява толкова много с историята на известна персона.
Всички познават Джеки Чан – чаровният китаец, който прави невероятни хватки и каскади и е изключително забавен. Мисля, че първата ми осъзната среща с него е била с „Час Пик“, който до ден-днешен си остава култов филм. През годините се запознах с различни хора, които са го гледали повече и от мен. Именно един такъв познат ми сподели и за актьора, режисьор, продуцент и боен хореограф Саммо Хун, когото запомних като другарчето на Джеки Чан от годините му на обучение и актьорска кариера в Китай. (Впрочем, ако не сте гледали филми със Саммо Хун, моля ви, поправете грешката си, защото този човек е невероятен, но тук не говорим за филми, а за книги, та продължавам…) Чувствах известна носталгия и трепет, докато четях историите на Джеки, обвързани с неизвестни за мен имена. Винаги съм се вълнувана от разкази за подобни отношения, а Джеки говори за Саммо Хун с особена топлота.
Заглавието „Остарях, преди да порасна“ е малко подвеждащо. В началото смятах, че отразява тежкия живот на Джеки, че ще прочета с колко трудности се е сблъсал и т.н. Досещате се – историята на човек, на когото му се е наложило да порасне твърде бързо. В никакъв случай не казвам, че пътят му към върха е бил лек, но и изобщо не открих това, което очаквах.
Всяка „глава“ от живота на Джеки Чан е написана с цел да предаде някаква поука. Той не иска просто да разкаже историята си, а се стреми да помогне на читателя да извлече нещо за себе си – да помисли и може би дори малко да се промени въз основа на прочетеното. Признавам, че някои от изказванията му ми се сториха странни и леко излишни, например разсъжденията му относно трафика в Хонконг, но все пак това си е неговата автобиография и може да споделя каквото си иска.
Разбира се, книгата е пълна с истории от снимачната площадка, разкази за трудното начало на професионалния път на Джеки Чан като актьор, за каскадите и травмите, за това как му е дошъл акълът в главата, за приятелките и любовниците му… Създава впечатлението, че охотно би раздавал мъдрост наляво и надясно, че е улегнал мъж, с когото спокойно бихте се посъветвали. Същевременно колекционира чаени чаши, защото друг му показал колекцията си и той също е поискал такава. И всъщност тук се крие смисълът на заглавието – Джеки е хлапе в тялото на възрастен човек. Изумително е колко наивен, невинен и добродушен е. Чак ми беше мъчно за него, но той така или иначе няма големи изисквания към себе си.
В крайна сметка, ако сте фенове на Джеки Чан, непременно прочетете автобиографията му. Дори да не сте толкова големи почитатели на ролите му, а на китайските филми с бойни изкуства като цяло – пак я прочетете. Книгата предоставя много любопитен поглед върху индустрията, нейното развитие, саможертвите и подготовката на каскадьорите, примитивните методи, с които са се справяли преди наличието на компютърната обработка, и разкрива колко усилия и страдания са нужни за всеки кадър.
Лично за мен „Остарях, преди да порасна“ отвори още един поглед към положението в Югоизточна Азия, към мисленето на азиатците, към ежедневието им и възприемането им на заобикалящия ги свят. Разбира се, паралелът с толкова различна култура ме накара да се замисля и върху собствените ми отношения с околните. Когато една книга е толкова разнообразна, забавна, но и поучителна, тя трябва да получи заслуженото внимание. Най-важната й поука обаче е да не забравяте детето в себе си и никога да не губите вярата си в доброто у хората, дори тя невинаги да се оправдава.
