“…остатъкът от живота ми се простира като пустиня пред мен.”
Дълго се чудих дали искам да напиша ревю за „Остатъкът от деня“ (изд. „Лабиринт“). И не защото книгата не ми хареса, а защото много ме натъжи. Натискам клавишите, но още не съм сигурна дали искам да запиша мислите си, или просто искам да забравя…
Но образите, които Казуо Ишигуро е създал, с техния тих трагизъм, някак не ми дават мира: Стивънс, лорд Дарлингтън, мис Кентън и оранжевите отблясъци на слънцето в края на деня не искат да ме оставят така лесно.
Това доказва, че романът е добър, нали? Когато дни наред, след като си прелистил последната страница, историята остава с теб?
Колкото повече разсъждавам над „Остатъкът от деня“, толкова повече се убеждавам, че старомодният английски иконом Стивънс е литературният герой, към когото изпитвам най-голямо състрадание. И не просто състрадание… направо ми е жал за него, искрено го съжалявам. Той ми напомня на бездомник, когото срещаш и отминаваш; не знаеш историята му, но ти е ясно, че нещо в живота му фатално се е объркало.
Когато по-голямата част от живота на Стивънс е минала, той предприема едно пътуване, което го извежда извън зоната му на комфорт и което му позволява да се отдаде на спомените си. Като се връща назад, той се спира на всички „повратни точки“ в своя живот. Равносметката е… тъжна. Не печална, не сърцераздирателна, а просто тъжна в най-дестилираната си форма. Кротка, тиха тъга, с която авторът не парадира. Но нека перифразирам известния философски въпрос: ако няма кой да види тъгата в човешкото сърце, тя съществува ли?
По всичко личи, че в най-добрите си години Стивънс е бил велик иконом. Спокоен и сдържан, като най-красивия английски пейзаж, той е достигнал най-висока степен на професионализъм в своята сфера. Вживял се е в професионалната си роля, превръщайки я в своя втора природа; бил е в центъра на световните събития; допринесъл е със своя перфекционизъм за…
За какво е допринесъл?
За каузата на лорд Дарлингтън – истински английски джентълмен, който, докато се опитва да спази думата си и да донесе справедливост, е подведен и излъган. Става жертва на самозаблудата и наивитета си в един свят, където „чистите и благородни инстинкти“ са потъпкани.
Колкото повече се взирам в текста, толкова повече се убеждавам, че Стивънс е жертва на самия себе си. Той прави само един избор – да не се съмнява в своя господар, да не подлага действията му на анализ, да не е любопитен. Накратко: да бъде съвършеният професионалист. Един избор, който парадоксално обезсмисля живота му. Единствен избор, който се оказва грешен, тъй като „грешките сами по себе си може и да са дребни, Стивънс, но ти самият трябва да разбереш огромното им значение.“
А когато събитията са безвъзвратно отминали и е станало ясно, че е служил на объркана кауза, да го осъзнае, е и смазващо, и безсмислено.
“Какъв е смисълът непрестанно да страдаме за това какво сме могли или не сме могли да сторим, за да контролираме посоката на живота си?”
Свършено е. Стивънс не е направил сам своите избори и своите грешка. Негови са само откъслечните спомени, пропити с пропуснато щастие в един неизживян живот.
И въпреки наивния оптимистичен финал, за мен остана само тъгата на един човек, който е дал всичко за погрешна кауза; който дори не е бъркал самоволно, а е следвал пътя на друг; който се е сраснал с личността на своя господар, влязъл е в неговия костюм, но се е озовал в капан. Който в края на деня е съвършено сам.
П.П. Винаги съм се възхищавала на идеите за професионализъм, чест, достойнство, величие, себеотрицание, които ни представя Ишигуро, но сега, след като прочетох този роман, те почват да ме плашат. И се надявам никога да не забравям, че никоя крайност не е добра, че вечер е хубаво да ти е топло и че животът е само веднъж.
Още ревюта за книгата можете да прочетете в „Книжо: На по книга, две“, „Книжна с мишка“ и при „Книжен Жор“. Не пропускайте и ревюто на Мила за друг роман на Ишигуро – „Никога не ме оставяй“.
Тук можете да гледате и трейлъра на филма, създаден по романа, с Антъни Хопкинс в главната роля:
