Откъс от „Виенски апартамент“ на Радостина А. Ангелова
Снегът се сипе пред прозорците, а в кухнята мирише на кафе. Би могла да попише… Или пък да прочете някой разказ в нета… Или да види коментарите в блога си… Загубена работа беше това с блога. В началото беше много ентусиазирана, споделяше ежедневните си впечатления от живота с останалия свят, разменяше мнения с блогъри, публикуваше разказите си, очакваше с нетърпение коментарите… Но след около година рутината си каза думата и започна да й омръзва.
Имаше много виртуални приятели. Част от тях бяха искали лични срещи с нея и вече се познаваха. Но един или двама бяха онези, с които наистина й се искаше да се види отново. Лека-полека разбра, че виртуалът е твърде измамен и лъскав, а реалността – твърде банална.
Жените, с които се срещаше, бързо стигаха до споделяне на личните си драми: разведени или неомъжени като нея, често на границата на финансовото оцеляване, с проблеми с децата или с деца, които не са виждали от години… Имаше и такива, които говореха само за бездарието на останалата част от блогърите, занимаващи се с литература, като даваха да се разбере, че само те носят истинската искра на таланта.
С мъже избягваше да се вижда, особено след като й подсказаха, че мнозина използват виртуала като средство за запознанства… Прие поканите само на двама. Първият беше същински шоп от разказ на Елин Пелин и изобщо не можеше да повярва, че е един от най-лиричните автори на поезия. Другият, след като я засипа с информация за литературните си успехи, започна да я поучава как да пише по-добре, в кои конкурси да участва, кои литературни сайтове са провал и кои – пълен провал.
Бианка умееше да изслушва – това беше нейният начин да опознае събеседника си. За съжаление, често споделяше с непознатите и откровено лични неща, а после се ядосваше. Кой се интересуваше от любовната й история с Борис или проблемите с финансиране на проекти от Европейските фондове? Никой. Но истината бе, че почти никой и не искаше да си говорят за литература или магията на писането. Най-много разговорът да се завърти около “Едикойси ли? Познавам го, не струва…” “А ти чу ли за книгата на Едикояси? Ако това е литература…“
Това беше убило желанието й да общува. Занемари и блога си – все по-рядко публикуваше и съвсем спря да се вълнува от коментарите. Пък и там също бе достигнала своеобразно плато: докато в началото беше нова и интересна за останалите от малкото им интернет общество, след като я опознаха и разбраха що за човек е, стана им все едно. По едно време опита с провокации – текстове, които не би написала, ако не искаше да раздруса инерцията на четящо-коментиращото братство. Защото понякога се питаше, дали наистина са прочели текста или само драсват “Чудесен разказ, както винаги! Поздрави!”… Понеже очакват тя също да коментира новата публикация в техния блог. Но и този подход й доскуча, а и не успя да размърда блатото.
Чашата с кафе е празна, а Бианка все още впива очи в мрака навън…
“Интересно дали българите сме способни да правим нещо срещу нищо. Защо винаги искаме нещо в замяна? Даже похвалите към другите са разменна монета… Способни ли сме всъщност на истинска радост от нечий успех? Амос Оз пише, че тази черта е характерна за евреите – всеки от тях се смята за пророк. Не сме ли и ние същите?
В негативните си емоции обаче сме истински. Затова и поднасяме съболезнованията си честно… Мразим честно и съвсем искрено се псуваме един друг. И все пак – мислите й продължават да се реят – само ние ли сме такива или и другите не са по-добри от нас? Може би просто така ни изглеждат, защото не ги познаваме…”
Радостина А. Ангелова е родена в София. Автор е на стихосбирките „Половината съм аз“ (2003) и „Сърце на път“ (2004). Печели Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език с ръкописа „The Colours of the Old Lady“. Влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку автори в Европа за 2010, 2011 и 2012 г. Член е на международната хайку фондация (The Haiku Foundation).
„Виенски апартамент“ е първият й роман, издаден през 2012 от Жанет 45, а през август 2013 излезе и романът „Имаго“, който ще бъде представен в София на 24. октомври. Повече за Радостина и читателските й навици можете да нучите от нашата рубрика „Как четеш?“.
