Романът „Отровни думи“ (изд. „Емас“) на испанската писателка Майте Каранса е от четивата, които са ме разтърсили из основи. И макар да е минало известно време от момента, в който прочетох книгата, все още не мога да се отърся от усещането, че подобен сюжет вероятно се развива в момента някъде около мен, без да знам за това и без да мога да направя каквото и да било. А безсилието на възрастните е ужасно, щом страдат деца…
Барбара Молина е на петнайсет, когато изчезва от вкъщи. Тя винаги е била бунтарка и поведението й никак не е от онзи тип, който кара възрастните да те потупват по главата и да ти казват: „Браво, моето дете!“. След като изчезва, инспектор Лосано трябва да разплете сложните нишки на семейните и приятелските взаимоотношения, в центъра на които стои момичето. Прекалено строгият баща, слабохарактерната майка, либералните леля и чичо, обидената приятелка, преподавателят-съблазнител и богаташкият син – всички те се оказват по един или друг начин в центъра на събитията, довели до изчезването на Барбара.
Криминалните следователи знаят, че ако отвлечените не бъдат върнати бързо, шансът да са живи е минимален. Инспектор Лосано е пред пенсия и тежкият случай с изчезналото момиче ще тежи на съвестта му като недовършен, макар за 4 години да е провел всички възможни разследвания. Наследникът му – младокът Суреда – едва ли ще се интересува от безнадежден случай, но старият полицай се чувства длъжен да предаде работата си и започва да му разказва всичко за заподозрените, за предприетите действия и за задънените улици, до които е достигало разследването през годините.
Прегледът на досието на момичето минава през семейните отношения и качествата на родителите:
- майката Нурия Солис, водена от чувството си за вина, че вечно няма време за децата си, първо оставя Барбара да прави каквото пожелае, а след изчезването й тотално се срива и се подчинява на думата на мъжа си;
- бащата Пепе Молина е толкова активен в желанието си да открие изчезналата си дъщеря, че провежда собствено разследване, организира шествия и се превръща в солидна опора на разследването;
- лелята и чичото са олицетворение на семейството, за което мечтае Барбара: предлагат на момичето достатъчно хлабави граници, в които да се забавлява и да живее, без нещата да излизат от контрол и да се превръщат в хаос.
Романът „Отровни думи“ на Майте Каранса е една от най-сериозните юношески книги, които съм чела. Темите, засегнати от авторката, отразяват една страна в човешките отношения, която бива потулвана поради сериозността си, а именно темата за насилието над децата. Книгата ми се стори полезна и заради способността й да покаже на тийнейджърите, които се бунтуват силно срещу всеки родителски съвет, как да търсят правата си, за да не изпадат в критични ситуации без възможност за изход.
Докато изследвате историята на 15-годишната девойка, вероятно ще се оглеждате и ще се опитвате да отгатнете колко от младите жени, които срещате по улицата, са подлагани на тормоз от близки и приятели. Ще се замислите колко грешки са способни да допуснат родителите си, водени от нездравословна обич, и как социалното неравенство може да възпитава чудовища. И със сигурност ще погледнете на цялата мозайка от човешки отношения през погледа на жертвата – безценен опит, чрез който отношението ви по темата с насилието над децата никога повече няма да бъде безразлично!
Преводът на „Отровни думи“ е дело на Боряна Цонева, а романът е носител на Националната награда на Испания за детско-юношеска литература за 2011 година. Книгата бе номинирана и в категория „Майстори“ на награда „Бисерче вълшебно“ 2015.
Текстът е публикуван първо в сайта „Детски книги“.
