Бях хвърлила око на „Пакс“ още докато работех в издателство, но така и не ѝ дойде времето под моята редакция. Много се радвам, че в крайна сметка се появи на пазара у нас, и то обгрижена от „Лабиринт“ (преводът е на Лидия Шведова). Просто е една от онези книги. Още от корицата се усеща, че историята е специална и ще ти даде доста поводи да я запомниш – не само със сладкото лисиче, разбира се.
Началото е сърцераздирателно (съществува ли изобщо литературно произведение за животни, което да не е сърцераздирателно?) – тринайсетгодишният Питър е принуден да пусне лисичето си Пакс в гората. Наближава война, в която баща му ще участва, а в дома на дядо му, който го приютява, няма място за диво животно. Пакс обаче не е просто домашен любимец – той е най-добрият приятел на Питър и единствената му утеха след загубата на майка му.
Естествено, Питър е непримирим и не минава и ден, преди да избяга от къщи и да се впусне в търсене на лисичето си. Ако обаче си мислите, че тук започва типичният мотив „героят трябва да стигне от точка А до точка Б, като по пътя се сблъсква с най-различни опасности“… то Сара Пенипакър ще ви изненада. Най-вече с една ексцентрична героиня, с която ще ви оставя сами да се запознаете.
Междувременно изоставеният Пакс трябва да пребори собствените си страхове – от дивото, от първата си среща с други лисици и от жестоката страна на хората, която не е го е заплашвала досега. Защото не само човешките отрочета съзряват и се сблъскват с душевни дилеми.
„Пакс“ носи духа на класически романи за животни като „Черният красавец“ и „Ласи“ – такива, в които детската невинност и зрелостта на порастването се преплитат в затрогващ сюжет. Над цялата книга е надвиснало безвремие заради неназования исторически период и безименната война. Случващото се спокойно може да се развива в наши дни или в миналия век. Наистина няма значение, защото основни тук са героите и посланията, които носят със себе си.
Сара Пенипакър разказва трезво и приземено, без следа от инфантилност, което аз лично предпочитам при детските книги. Знам, че технически те не са насочени към мен, но твърдо смятам, а и нерядко съм изтъквала, че малчуганите изобщо не са за подценяване като читатели. Колкото повече се доверяваме на способността им да възприемат и тълкуват смислени истории на значими теми, толкова по добре.
Като такава история, „Пакс“ деликатно ни провокира да се замислим за войната, видяна през очите на невинните, за родителското отчуждение и за насилието, което наранява колкото жертвата, толкова и извършителя. Над всичко това обаче изпъкват въпросите за идентичността – кой съм аз, какво ме определя, какво е важно за мен, какво искам от живота и предрешен ли е пътят ми от изборите на семейството ми и грешките, допуснати в миналото ми? Отговорът в самия край е колкото простичък, толкова и проникновен.
Единственото, което не ми допадна, беше резкият финал. Искаше ми се да получа поне още няколко страници епилог, особено на фона на иначе спокойното и добре балансирано темпо на романа до момента. Очаквах и доста повече от красивите черно-бели илюстрации на Джон Класен (като количество, не като качество, Класен е страхотен!), но тук грешката си е в моите представи – „Пакс“ не е картинна книга, нормално е рисунките да отстъпват значително на текста.
Встрани от това, изобщо не бих се свенила да препоръчам „Пакс“. Не мисля, че има значение дали сте деца, или възрастни. Вярвам, че при всички случаи ще ви изпълни с нежно умиление, особено ако си я четете преди сън, както направих аз. Има нещо много умиротворяващо в нея…
Можете да вземете тази книга от Ozone.bg.
