В „Парченца от нашия живот“ (изд. „AMG Publishing“) Хелън Дънбар ни представя историята на трима тийнейджъри – Кал, Спенсър и Лизи, които са неразделни от ранните си ученически години. Те имат интересна връзка помежду си, в която са се посветили изцяло един на друг и на света на малката си, но самодостатъчна група.
Когато са на седемнайсет, се случва инцидент, който завинаги ще бележи животите им. Един от групата загива, а другите двама ще трябва да се справят със случилото се, да приемат фактите и да продължат напред.
„Парченца от нашия живот“ е замислена като трогателна история за трима приятели, които порастват изведнъж под тежестта на трагични обстоятелства. Книга, насочена към тийн аудиторията, с идеята да буди емоции, състрадание и съпричастност у читателя.
Мъчно ми е, че трябва да го споделя, но замисълът* не се е реализирал. Защо?
Ще започна от сюжета. Не е особено оригинален, но за мен това не е проблем, защото дори дълбоко баналното би могло да се разкаже по интересен начин. Тук не би. Историята звучи като треторазряден мюзикъл, поставен от училищна трупа. А фактическите несъответствия са чиста обида за тийнейджърския интелект. (Един пример: НЕ е възможно две седмици след като са ти трансплантирали сърце, още преди да е зараснал белегът от операцията, да се върнеш на училище. Не е възможно. По никакъв начин.)
При персонажите липсва мотивираност на действията, развитие и плътност на характерите. Те са толкова бегло щрихирани, че единственото съчувствие, което се зароди у мен, беше насочено към самата писателка. Общото усещане е за бутафорност и самоцелност на повествованието.
Имали ли сте неприятното усещане на неудобство, когато някой прави нещо толкова зле (според вас), че ви се иска час по скоро да спре? Такова беше преживяването ми с „Парченца от нашия живот“. Нямах търпение да стигна до края на книгата, и то не по хубавия начин…
Спирам дотук защото се натъжавам, когато съм в състояние да коментирам единствено недостатъци. Все пак, за да завърша с нещо позитивно, ще споделя един цитат от книгата, който ми се струва приятен:
Предполагам, че онова, което остава след като някой, когото си обичал, умре, не са неща, които можеш да вземеш и докоснеш. Когато обичаш някого, тази обич те променя за добро или зло. Затова той никога не си отива истински.
* Разбира се, говоря за предполагаем (от мен) замисъл. Не мога да бъда сигурна какво е целяла авторката. Ако се е стремяла да създаде безличен разказ, мисля, че се е справила добре.
