Много рядко посягам към разкази и книги като “Париж завинаги” (изд. „Бард“) ме карат да се чудя защо. Чела съм доста от романите на Рей Бредбъри и единствено „Вино от глухарчета“ от сборниците му, затова подходих с известно любопитство и с малко резерви към този.
„Париж завинаги“ се оказа поредното напомняне да не съдя книгата по корицата или по собствените си предразсъдъци. Без да съм специалист по творчеството на Бредбъри, мога безразсъдно да твърдя, че всеки от поместените тук разкази носи отпечатъка му в различна степен. Сборникът предразполага да бъде четен бавно, разказ по разказ. Отделните истории заслужават да им бъде отделено специално внимание и време да попият в съзнанието и да разпръснат онова чувство за топлина, което дори на мен ми напомня за Бредбъри.
Книгата събира произведения, които са писани през различни периоди от целия творчески живот на автора и засягат множество от любимите му теми – има разкази за лятото, за меланхолията, за Марс, за брака, за живота, за смъртта. Прочетох доста ревюта, преди да я започна (както казах, имам резерви към късата форма) и останах с впечатление, че най-верните фенове на Бредбъри остават малко разочаровани от липсата на връзка между отделните истории. Лично за мен обаче това разнообразие беше добре дошло и ми вдъхна усещане за сборник, към който ще се връщам отново и отново само заради определени творби.
Дарбата ми! — помисли си Пиетро. Колкото повече я раздаваш, толкова по-добра става, толкова повече расте. Хората с дарба трябва да се грижат за света.
Някои от разказите са великолепни, други – не чак толкова, а трети засягат въпроси, за които не обичаме да говорим. Именно спецификите им правят книгата достъпна за различни типове читатели и всеки може да намери история, която да го впечатли, както и такава, която да прелисти съвсем набързо.
В „Прероден“ например се разглежда смъртта и животът след нея, какво оставяме след нас и как си тръгваме от този свят, докато „Отлети към дома“ ни праща на Марс, където малцина избрани се опитват да преборят носталгията и да изградят нова цивилизация – имаме шанс да започнем начисто, но дали не изпитваме нужда да бъдем сред нещо познато? Не са малко и историите за любов и за различни видове (не)романтични връзки, как избираме хората до себе си и как живеем с тях.
„Париж завинаги“ е книга с множество съкровища, сместени между две корици на по-малко от 200 страници разстояние. Те нямат високи претенции, не държат да бъдат наредени до великите, всепризнати класики на рафта и не са класифицирани като шедьоври. Просто са уютни, топли, симпатични истории, които е трябвало да бъдат споделени и са имали късмета да попаднат под перото (и пишещата машина) на майстор разказвач.
Още едно ревю за книгата можете да прочетете при Змей в блога „Книгозавър“.
