Имало едно време…
…което събирало всички времена едновременно. То било преди много време и сега.
Представи си, че животът ти се движи в кръг – смесица от настояще, минало и бъдеще, които не са в линейна последователност. Представи си, че изчезваш от днешния ден и се озоваваш на среща с 6-годишното си Аз от миналото. Представи си, че пътуваш във времето и знаеш предварително много от нещата, които ще ти се случат, а за такива, които вече са били, тънеш в неведение… А сега си представи, че си омъжена за пътешественик във времето.
Кой/какво е той и коя жена би избрала доброволно да свърже живота си с него?
Дали го е измислила, или го сънува; дали времето й го отнема, или то изобщо няма власт?
Ако съм те измислила и не искам да знаеш, че си измислен, просто няма да ти кажа.
Нямаше как да не се запитам не сме ли всички измислени от хората, които истински ни обичат? Променяме се взаимно, провокираме се, вървим по криволиците на пътя, понякога не си говорим с дни, но най-големият празник е да сме заедно.
Аз съм близко подобие, което тя тихомълком направлява към самия мен, както съществувам в съзнанието й. Какво щях да бъда без нея?
Причинно-следствената връзка се движи само напред и нещата се случват само веднъж, но Хенри винаги се връща към определящите моменти от живота си, белязан от предопределеността да стъпва в следите, които сам е оставил.
Любовта му към Клер е „нишката през лабиринта“, притегля го, омилостивява го. Тази любов го спасява от отвращението от самия себе си, защото му подсказва, че може да се надскочи, може да бъде по-добър.
Хенри и Клер са част един от друг във всяко време и извън него. Опитват се да живеят нормално сред хаоса на „капаните на причинно-следствените връзки, квантовата механика, фотоните и скоростта на светлината“. Но постоянното чакане, тревогите и натрупаните нещастия също добиват плътност и тежест, „отсъствието може да присъства като увреден нерв, като черна птица“.
За да го познава в миналото и бъдещето си, тя трябва да го губи отново и отново в настоящето… Или всеки идеален миг, всеки час на опиянение и безметежност трябва да бъде откупен. Тогава „Струваше ли си?“ е най-естественият въпрос. „Да, струваше си“ е верният отговор.
Вечната любов тук не е утопия и мираж на умиращия от жажда. Тя е истина, защото по протежението на времето винаги ще има една Клер, която чака, и винаги ще го има Хенри, който се завръща.
Героите на романа са може би най-голямото му достойнство. Те са убедителни и вълнуващи най-вече в своите несъвършенства, в колебанията си и в страстта си. Одри Нифнегър е създала омагьосваща творба, която не просто ни разказва за любовта пристан. „Пътешественикът във времето и неговата жена“ (изд. „Лабиринт“) е история на заличените граници, на немислимото като възможно, на несломимия човешки дух, на смелостта и силата да обичаш без остатък. С всяка клетка, всеки дъх, всяка мисъл, винаги. А това, което е изглеждало невъзможно, никога няма да изчезне, щом веднъж някой се е докоснал до него.
Разбира се, има и филм по романа. Холивуд няма как да подмине такава история. Само че филмът е съвсем бледо копие на книгата и ако ви е впечатлил, почакайте само да се зачетете…
