Всичко, което мога да напиша за „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова ще бъде недостатъчно да изрази абсолютната гениалност на тази творба. Както казва Милена Ташева, тази „книга е извън всички класации. Тя просто е извън категориите на книгите, които познаваме“.
Тя е чиста проба злато, изкуство от най-висш порядък, а аз съм твърде незначителна, за да я обсъждам адекватно. По-добре ще бъде просто да замълча, да се преклоня пред романа и да се чувствам горда, че българка го е написала.
Но няма да бъде най-добре просто да замълча, сякаш подминавам, защото за „Пътуване по посока на сянката“ (изд. „Жанет 45“) трябва да се говори много, за да разберат повече хора, че шедьовър се е родил в българската литература.
Виждате, „в гърдите ми се борят две души“. Душата на читателя, изпълнен с благоговение, който иска да запази собствените си впечатление единствено за себе си. И душата, която иска да плаче от радост и от тъга, да разказва, да разказва колко прекрасен е този роман.
„Пътуване по посока на сянката“ е свят, населен с фатални мъже и жени, които живеят със страст, с надежда и в непрестанна борба. Фолклор, реалност и история са вплетени в цялост, която успява да ни изведе над националното. Персонажите не са просто българи и турци, роби и тирани, чужденци и тукашни, герои и страхливци, те са преди всичко хора.
Хора, които винаги са една крачка след историята.
Историята, която е многолика, обримчва ни и съдържа всичко в себе си. Историята, която има една майка и поне двама бащи. Историята, която винаги се повтаря като в мита за вечното завръщане.
Връзките между отделните глави са елегантно решени, ненатрапени и оплитат читателя в лабиринт, който обаче има множество възможни изходи.
Светът на „Пътуване по посока на сянката“ е огромна, наситена с чувства и преживявания вселена, за която не съществуват пространствени и времеви ограничения и която приема читателя, прави го част от себе си. В този свят няма ограничения, защото всичко е едно с големия замисъл на този, които създава, и всички са свързани.
Какво означава да те намерят? Кога се изгубваме? Коя е играта, на която играем? Кой е играчът, кой е слепият и кой е чужденецът? Познанието и незнанието, Сандъкът и Градинарят; смирението, бунтът, съзиданието, съня, песента, знаците зад всеки ъгъл… Това са малка част от въпросите, темите и образите, които изпълват романа и го оживяват.
Стилът на Яна Букова е омагьосващ. В началото ми беше трудно да приема, че е възможно да се пише така безупречно, и дълго след нейната книга не исках да чета нищо друго. Беше време, когато другите нямаха смисъл. И още е време, когато искам да чета само написаното от нея.
На героя на романа всичко му се случва по два пъти. Така и аз прочетох и препрочетох романа едновременно. Изреченията, които съшиват текста са толкова силни и съвършени, че изпитвах неудържимо желание да прочитам всяко по два пъти. И така всичко изживях два пъти.
Знам, звучи странно, но беше интересно като опит.
Навярно сте забелязали, че съм „леко“ обсебена от „Пътуване по посока на сянката“, но това е нормалната реакция, която предизвикват у мен великите книги.
Прочетете и изключителното ревю на Милa.
