fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Пътуване по посока на сянката, навътре в тъканта на историята

6 мин.
Patuvane po posoka na syankata Yana Bukova

patuvane-po-posoka-na-syankataДекември е и всякакви книжни класации започват да се трупат по-бързо от сняг по склоновете на Витоша. Днес реших да пиша за една книга, която е извън всички класации. Тя просто е извън категориите на книгите, които познаваме. Изключителната “Пътуване по посока на сянката” започнах да чета в края на август – уви се около сърцето ми като змия в лятната жега и месеци по-късно не ме пуска.

След тази книга нищо вече не е същото.

“Пътуване по посока на сянката” е спирала, по която се спускаш дълбоко в недрата на историята. На всички смисли на историята – историята като хроника, историята като мит, историята като разказ, историята като роман.

“В неделя изстъргваше черното от дланите си, сменяше си ризата и отиваше в къщата на хаджи Герасим. Посрещаха го винаги в същото широко преддверие, където светлината влизаше от три страни и една шарена, но няма птица обикаляше клетката си. Слагаха пред него чаша сладко кафе, чаша студена вода и едно парче локум, яркорозов като прясно отрязано месо. Кафето пиеше бързо, а водата продължително, на ситни глътки и за това време хаджи Герасим извърташе две броеници. „Йок“, казваше накрая хаджията и тогава майсторът отпиваше и последната глътка вода и ставаше да си ходи.”

Колкото по-навътре и надолу в книгата (на)влизаш, толкова повече търсиш връзката между отделните истории, онези момент, дума и изречение, чрез които разказите се превръщат в роман. Тези моменти, в които различните истории се допират и преливат една в друга са толкова фини и елегантни, че небрежният читател би ги пропуснал. Всъщност небрежният читател би прочел тази книга като исторически роман и би останал доволен от първите 200 страници от нея. 201-та обаче превръща в оцет силното историческо вино, което едновременно пои и подклажда жаждата за митове.

Самата Яна Букова нарича романа си “една книга, на която нещата се случват по два пъти като на героя й”. Може би заради особената й съдба да бъде издадена първо от “Стигмати” през 2009, после от “Жанет 45” през 2014, повторна премиера, повторно обговаряне, повторно намиране на мястото й в канона на съвременната ни литература и най-важното: повторна среща с читателите след няколко години на почти култова липса по книжарниците и говорене за тази книга като за изчезнало съкровище.

„Никога не се досети какви неочаквани приложения биха могли да имат познанията по метрика. Защото никога не му хрумна да се допита по този въпрос на възпитаните в стоицизъм и от нищо неизненадващи се курви в пристанището, които учителят му по латински често посещаваше. Щеше да научи, че учителят му с успех използваше латинското стихосложение за поддържането на ритъма в платения си, но нелишен от истинска страст любовен акт. Започваше с достолепни Вергилиеви хекзаметри (които се стремеше да бъдат чисти, без онези лесни натаманявания, характерни за слабите поети), минаваше към елегичния дистихон, редувайки умело хекзаметър с пентаметър, в моменти на особено вдъхновение експериментираше с александрийски ритми, такива, каквито само един майстор като Катул е могъл да използва с лекота в римската поезия, и свършваше обикновено със задъхани и възторжени ямби. Ян ван Атен обаче никога не оцени изяществото на римската ритмика. Когато след една-две години започна и той на свой ред да посещава същите неизчерпаеми в търпението си курви, използваше това, което по-късно щеше да бъде наречено „свободен стих.“

Това е преди всичко книга за писането. За превръщането на историята в разказ, на разказа в книга, на книгата в 934821_10152681808285242_3218473305134319218_nроман. Това е книга за писателя и неговото въображение, за дълбаенето навътре в реалността и постигането на паралелна действителност, в която цветовете са по-ярки, вещите имат история, а всяка история е свързана – понякога само с една дума – с някоя друга. Ян ван Атен не е просто литературно отражение на Яна Букова – писател, които създава себе си в романа си, вгражда творческия си образ и енергия в герой, който да го наподобява и по този начин да вдъхва плът и живот на литературния си двойник.

Яна Букова има изключително елегантен писателски почерк – играта с нивата на разказване в книгата й е толкова изкусна, че понякога не можеш да разбереш дали четеш романа “Пътуване по посока на сянката” от Яна Букова, издаден през 2014, или пътеписа (?) “Пътуване по посока на сянката” на холандския пътешественик и писател Ян ван Атен, поел в посока изток-югоизток, из непознати и странни земи, пълни с истории, толкова чужди и толкова завладяващи. Истории за смърт и любов, мед и кръв, за жестокост и за милост…

“Милост”, повтори асистентът, обглеждайки внимателно думата и заедно с думата всичко, което се намираше пред очите му – масата с мушама на весели жълти карета, пепелникът с недобре загасената цигара, чашата с кафе, лактите си върху масата и главата си между дланите, и в главата думата милост. Милост: способността да бъдеш мил – на другите, на себе си, на Бога. Заради другите, заради себе си, заради Бога. Милостта от човек към човек е винаги любовен тригълник и единият му връх опира в небето. Да милееш за другите, да се умиляваш от себе си, да се умилкваш пред Бога. Милост, милосърдие, милозливост, милинки… Мисълта му се отклони в неизвестна посока и асистентът запали нова цигара.” )

… истории, които могат да стигнат за написването не на един или два романа, а на хиляди страници, които обаче никога няма да са достатъчни, за да опишат онова тежко чувство, което сковава гърдите ти, когато си спомняш с родовата си памет, или когато гледаш към планината, или когато четеш книга, която се увива като змия около сърцето ти.

“Не позволявай нищо за четвърти път. На втория ти задава въпрос. На третия мислиш, че ще получиш отговор. От четвъртия нататък е само повторение.“

 Още едно ревю за романа прочетете при Темз в „Книжно: На по книга, две“.