„Пътят към дома“ от Роуз Тримейн (изд. „ICU“) в превод на Надежда Розова е книга за емигрантството, за любовта, за приятелството, за скръбта, за щастието, за малкото село Аврора и космополитния Лондон.
Прочетох този роман на морето и още през първите 50 страници си помислих, че май не е особено добра идея, защото не исках да се отлепям от него. Бях тотално погълната от историята на 42-годишния Лев, който напуска страната си и отива в Лондон, за да помогне на дъщеря си и майка си. Тяхната финансова мизерия постепенно се е превърнала в негова душевна, особено след загубата на съпругата му Марина. С доста нереалистични очаквания към живота в Лондон, главно почерпени от най-добрия му приятел Руди, Лев се озовава в чудовищен откъм размери и самота град, където контрастът става неизменна част от живота му.
Защото такъв е животът – както отбеляза Руди. – Пробива през погледа то дупки, които си длъжен да запълваш с предмети.
Първите дни спи като клошар на улицата, малко по-късно е на опера, след това е мияч на чинии и… Триймен определено не го щади откъм перипетии. Дори го среща със Софи – жената, която му припомня, че въпреки цялото нещастие, той е способен да обича отново, да желае и ревнува, да трепти като тийнейджър и да плаче като малко дете. Защото колкото и да си мислим, че имаме много години зад гърба си и че вече всичко ни е ясно, че животът ни е обрулил, нещо се случва изведнъж, в най-неочаквания момент, и сърцето започва да бие по-бързо.
Може ли обаче щастието да бъде задържано? Не. И Лев отново е запратен емоционално в окото на урагана. Губейки почва под краката си и неприятно изненадан във всяка една сфера от живота си, той е принуден да вземе трудни решения. Може би точно тогава наистина идват гениалните и малко налудничави на пръв поглед идеи. Как биха се родили такива в зоната на спокойствието и комфорта? Естествено, в самия момент на душевни катаклизми никой не си мисли: „Хей, това сигурно ще е за добро, толкова много ще помъдрея“, но истината е, че наистина се случва. Финалът на романа е доказателство, че за да стигнеш до удовлетворението и голямата победа, първо съдбата безмилостно ще те подхвърля насам-натам.
„Човек може да пътува надалеч, ала сърцето му невинаги бърз да го последва.“
Всички персонажи из страниците са пълнокръвни и достоверни. Толкова много, че докато бях в морето и се опитвах да се науча да плувам, се чудех какви ще ги надроби след малко Лев. Подобно на бабите, които се възмущават гласно по време на сериал, аз му давах наум съвети и малко му се сърдех. А после го съжалявах. Бях едновременно Лев, Софи, Руди, усещах вълшебството на Аврора и пулса на Лондон, почти получих инфаркт, когато Лев изгуби снимката на дъщеря си и в неговите пияни стъпки се клатушках обезумяла по сивите негостоприемни улици. И точно когато най-много ме беше стегнало гърлото от мъка, започнах да усещам как нещо прекрасно предстои.
Милите и разстоянията нищо не означават, те даже са по-скоро стимул да намерим начин да бъдем с близките си. Когато обичаш някого истински, километрите са само досадна подробност, която разделя физически, но никога емоционално. Макар и Лев на моменти да се опиянява от новия си живот, той не престава да изпитва болка по случващото се в селото му и разрухата на най-близките. И най-хубавата изискана опера не може да се сравнява с чаша водка с Руди.
Човек може да пътува надалеч, но в сърцето си е на няколко места едновременно. И това е колкото болезнено, толкова и прекрасно.
