Импулсивните ми книжни покупки обикновено водят до две неща: или намирам съкровище, което си препрочитам в метрото, или се питам защо, по дяволите, съм купила още една стихосбирка, която ми говори с език, на който не сънувам. „Песента на бързолетите“ (изд. „Жанет 45“) от Емилия Найденова попадна точно в тази зона на трепетно очакване – и умерено разколебаване. Купих я на Панаира, както вече признах в ревюто за „Ето го разкаяният победител“, без дори да я разлистя – по инерцията на влюбване в корица и заглавие. Видях на гърба думи от Албена Тодорова – поетеса, на чиято чувствителност и прецизност вярвам безусловно – и се успокоих. После попаднах на стори с книгата на Стефани Калчева – човек, когото тихомълком обвинявам за това, че ме направи читател на съвременна българска поезия през постовете си във фейсбук, макар тя да не знае за това. Очакванията ми литнаха. Може би твърде високо. Като бързолетите.
А високи очаквания и поезия понякога не си говорят. Или поне не на един и същ език. В „Песента на бързолетите“ има стихотворения, които наистина кацат вътре в теб – ненатрапчиво, почти шепнешком, но след това отказват да си тръгнат. Има обаче и моменти, в които нещо сякаш се губи – или поне не се случва на мен, в моя ритъм. В същия този мой ритъм, в който пиша предимно за книги, които ме вълнуват, и чета стихосбирки с надеждата да остана без думи, а после търся думи с часове, за да обясня защо.
Където поезията се врязва в съня
Най-силните стихотворения в книгата за мен – „Рутина“, „Никога повече“, „Нарушаване на законите“, „Мантра за други дни“ – оставят усещане за деликатност, която не се опитва да впечатли, а да достигне. Те говорят на тих глас, но не са беззвучни. Найденова улавя мигове – онези фини движения между болката и приемането, между страха и освобождението. И когато я следваш, усещаш, че се намираш в капан за сънища, от който сутрин разплиташ крилата на собствената си чувствителност. И все пак – именно тези няколко текста са кулминацията, а не част от равномерно изградена линия. Имам усещането, че останалата част от книгата стои по-скоро като фон, отколкото като пространство за движение. И ако този фон е красив – понякога дори изящен – то понякога липсва онзи вътрешен ритъм, който кара образите да се запомнят, а не просто да се харесат.
Когато очакваш да ти дръпне стола, а тя просто мълчи
Може би трудността идва от това, че тази стихосбирка се опитва да не бъде драматична. Да не крещи. Да не те събаря. И успява – но това „успява“ идва и със своята цена. След силни редове, които бих подчертала и в съня си, следват пасажи, в които мисълта се разлива, но не потича наникъде. Звученето остава ефирно, ала не винаги концентрирано. Лично на мен ми липсваше повече структура – дори в хаоса. Повече контрапункт. Повече риск. И все пак, трудно ми е да бъда строга. Защото понякога, когато човек отстъпи от очакванията, които сам си е изковал, разбира, че това меко мълчание има своя смисъл. Просто не винаги достатъчен, за да остане.
„Никога повече“ – или как се отмива краткият живот на вълнението
Понякога едно стихотворение ти казва повече, отколкото си готов да чуеш. „Никога повече“ е именно от тези – не защото е тежко, а защото е прозрачно. Толкова прозрачно, че си личат всички фини пукнатини по повърхността. Стихотворението събира в няколко реда онзи невидим миг, в който осъзнаваш, че нещо хубаво няма да остане – и не само че няма да остане, ами и не трябва да остане. Защото моментът е красив точно в отминаването си.
„Телата се вълнуват бясно –
може би това е кратък миг
от преходния танц на дните…“
Вълнението тук не е възвишено, не е духовно, не е метафизично. То е телесно, физическо, остро. И точно това го прави толкова силно. Да си едно парченце синева сред музика и пясък – това е не просто образ, а диагноза на човека, който усеща, че е в нещо временно, и че най-хубавото, което може да направи, е да го пусне да си тръгне. В края:
„Оттук ще си отидеш много скоро.
И по-добре.“
– не просто има раздяла. Има съгласие с раздялата. Вътрешна готовност. Или поне лека усмивка със стиснати зъби, че може и така да е по-добре. Това „по-добре“ е толкова тихо, че почти не го чуваш. А после дълго го мислиш. Харесвам тази сдържаност. Този жест на поетическа деликатност, който отказва да драматизира онова, което вече така или иначе боли. Стихотворението не натиска, не настоява. Просто стои с теб в тишината след последния ред и те оставя сам да си довършиш останалото.
Поетичната камера и „нарушаването на законите“
„Нарушаване на законите“ е онзи кратък текст, който вади усмивка дори когато се преструваш, че си сериозен читател. Признавам си: и аз съм от хората, които се опитват да не снимат срещу слънцето (освен когато има изгрев или залез, тогава „не мога да му устоя“). И знам, че често това е напразно усилие. Така че още в първия стих – „Знам, че не трябва да се снима срещу слънцето“ – сякаш се дочува намигване. Но после се случва онова, което само поезията може да направи: от техническия съвет за експонация се стига до интимността на човешкото общуване.
„Знам още, че всичко е наред,
когато се редуваме
кой да слуша сърцето на другия.“
Не знам дали това стихотворение е любовно, нито дали е за съвместност в романтичния смисъл. Но със сигурност е за съвместност. За онзи бавен ритъм на присъствието, в който не си сам, но и не се сливаш напълно. В който слушането е равностойно действие на говоренето. И най-вече – не е ясно кой води. И това е прекрасно.
С риск да звучи клиширано – тук законите на поезията също се нарушават. В текста няма драматични обрати, нито болка, нито просветление. Има само светлина, тиха и майска, която се промъква между клоните. И да, някак не мога да ѝ устоя. Както и на това стихотворение.
Много се надявам, че стихосбирката е била създадена именно така – срещу слънцето, въпреки правилата. Само че на места сякаш си е спазила диаграмата прекалено добре – и не е допуснала да се получи онова красиво прегаряне на образа, което прави поезията незабравима.
„Рутина“ – нежна поетика на повтарящото се
Някои стихотворения не говорят — те нашепват. „Рутина“ е именно от тях. Няколко реда, в които се побира ежедневието на обичта. Или може би на раздялата? Това е текст, който не разчита на големи думи, а на повтаряемостта — онази крехка магия, в която се крие усещането за дом. Или поне за навик, превърнал се в нежност.
„всяка нощ
капанът за сънища
те улавяв продължение на години“
Нощта тук не е мистична, а позната. Сънят не е екзотично приключение, а пространство, в което някой отново и отново „се връща“. И този „капан за сънища“ е колкото красиво митологичен, толкова и деликатно емоционален. Но най-силният жест идва накрая:
„сутрин
разплитам крилете ти
и те пускам
свободенда се завърнеш в съня ми.“
Това е любов, която не задържа. Любов, която позволява и свобода, и повторение. Която не се опитва да контролира, а само да подготви крилете. Възможно е, разбира се, и това да е за човека, който си отива всяка сутрин. Или за онзи, който никога не се е върнал, освен в сънищата. Но в който и случай да го прочетеш, остава едно усещане: за тъга, облечена в грижа. И за това колко тихо може да бъде обичането.
„Мантра за други дни“ – да си простиш, че още си тук
Това е едно от онези стихотворения, които сякаш говорят в гърлото ти. Не в сърцето, не в разума – точно в гърлото, онова място, в което заседват неказаните неща. „Мантра за други дни“ е не просто текст за уязвимостта, а и за самосъбирането след нея.
„Когато отмине страхът
и останеш със себе си насаме,
вече можеш да си стиснеш ръце
с човека вътре в теб.“
Тази образност е и проста, и силна: онзи, вътрешният, понякога е враг, понякога спасител. А понякога просто непознат. Да стигнеш до момента, в който можеш да си подадеш ръка със себе си, значи да си преживял достатъчно. И да си оцелял.
„…и си обещай, че ще посветиш
всяка крачка напред към това,
което е важно за теб,
за да спре да боли.“
Мантрата тук не е заклинание, а обещание. Обещание към себе си. Това не е стихотворение за изцеление – то не вярва, че има пълно изцеление. Но вярва, че болката може да се превърне в смисъл. И че може да спре да боли не защото не е било тежко, а защото си тръгнал в посока, която най-сетне е твоя.
През светлината и сенките
Не мога да отрека, че книгата излъчва стил и чистота. Найденова пише с онзи тип почтеност към езика, който усещаш още при първите строфи. Има отстраненост, която не е студенина – има глас, който не иска да се натрапи, но е там. Въпросът е дали този глас може да бъде запомнен. Дали тази „песен“ на бързолетите, след като отмине, оставя ехото си в нас или просто преминава като фин порив, който разрошва мислите ни, но не ги пренарежда. За мен – засега – остава второто.
Към всички поетични спътници
Знам, че съм писала по-възторжено за други стихосбирки – „Да ти бъда тяло“ на Албена Тодорова, „Ето го разкаяният победител“ на Никола Петров, „Не“ на Александър Христов. В тях открих по-силно личното, по-видимо сдвояване между поет и болка, между дума и гняв. „Песента на бързолетите“ е далеч по-тиха книга. Но може би и в това е нейният жест – жест на отказ от истерия. От голямата поетическа поза. И този жест си струва да бъде чут. Дори и да не остави белег.
Ако трябва да бъда честна със себе си – и с читателите, на които дължа тази честност – „Песента на бързолетите“ е книга, която ще запомня с отделни редове, не с цялостно въздействие. Ще се връщам към нея, но няма да я нося дълго в себе си. И това също е напълно нормално. Не всяка стихосбирка трябва да те разтърси. Понякога е достатъчно да те раздвижи. Да ти припомни, че е красиво да бъдеш тих. Или че понякога най-голямата смелост е просто да останеш.
А в един свят, в който крещим от всяка платформа, понякога ни трябва точно това – песен, която не вика, а шепне. И един бързолет, който прелита край нас, без да настоява да го следваме.
Можете да намерите „Песента на бързолетите“ и други книги на Емилия Найденова в Ozone.bg.
