fb
Ревюта

Можеш ли да кажеш “Не” на себе си?

7 мин.

Ще започна със самопризнание – купих си стихосбирката единствено поради грешни причини. Имах ужасен ден, който съвпадна с Панаира на книгата и като един уважаващ себе си книжен дракон, реших да се разведря именно там. Отидох с намерението да си купя една единствена книга – “Едно ново структурно измерение на публичността” на Юрген Хабермас (изд. “Критика и хуманизъм, преводач Стилиян Йотов), но си тръгнах с 10 нови придобивки, сред които и “Не” на Александър Христов (изд. “Scribens”). През целия ден всичко в мен крещеше “Не” и когато стигнах до щанда на издателството и видях корицата реших да се потопя в поезията на чуждо отрицание

Не съм доктор по българска литература като автора и няма да се опитвам да разкривам символиките и метриките на стиховете му с научна методичност, за което се надявам да ме извини. Но мога да говоря за начина, по който те докосват душата на обикновения читател и го карат да се чувства по-истински, по-разтърсен и, странно, по-цял.

В поезията на Александър Христов в стихосбирката „Не“ открих едно от най-ценните качества на изкуството – да изрича на глас онова, което се ражда в мълчанието ни, и да придава образ на усещания, които ни разтърсват отвътре. Неговото „Не“ крие много повече от простото отрицание – то е отказ от мълчание, отказ от самоотричане и търсене на път отвъд вътрешните бурени на съмненията.

Александър Христов (снимка: Николай Стоянов)

Стиховете създават усещане, че някак сме закотвени във вътрешното си море, неспособни да се насочим към хоризонта. Тук митовете се превръщат в облаци и дори времето спира – не идва ден, а ние не спираме да спорим и да отказваме. Но точно това, че поетът отваря толкова болезнената врата на отказа, ми направи впечатление – като читател разбрах, че този отказ не е статичен. Той е своеобразно разместване на пластовете в човека, което ражда движение, дори и да е в болезнения регистър на „не“-то.

Идеята да плаваме „като кораби-призраци / в морето, / което ни разказва“ е покана да се вгледаме в тихия глас на собствените си води, които могат да носят и страх, и спасение. Накрая все пак има пробив към светлина: „да се превърнем в истински / води без удавници, / стихове / без смърт.“ Да излезем от пустотата на отказа и да станем част от движението напред – макар и призрачно или крехко.

Контрастът между грандиозното и крехкото извиква въпроса: в чие море плаваме всъщност – собственото или чуждото? Христов внушава, че наистина сме в морето на колективните наративи, но можем да останем „истински“ един за друг, ако се осмелим да чуем тихия зов, който идва от нашите дълбини. „Без смърт“ не значи безболезнено съществуване, а без отчаяние, без лишаване от надежда.

Стихотворенията, които следват, отварят по-широка врата към библейската символика. От „черните знамена“ и „изгубеното маслиново клонче“ до скръбния вик за „лъжа е, че живеем в изчетена библия“. Тук Христов ни провокира да си дадем сметка колко често религиозните или културни митологии се преповтарят механично – „сричат“ се, без да се изживяват истински. Няма „ближни за ближния“, има само дежурни цитати, в които същината на човечността е подменена с патетични ритуали. В този смисъл отрицанието в книгата е насочено към това кухо лицемерие. Не е насочено против вярата, а по-скоро против фалша, който се маскира като вяра.

Друг особено впечатляващ образ е дървото, което може да даде „плодове“ или да бъде превърнато в кръст. „Ако искат, ако могат, / от клоните / да сковат кръстове.“ – болката тук е в осъзнаването, че хората нерядко издигат нови разпятия вместо да се възползват от плодовете на живота. Но авторът продължава: „Накрая пак / дължим – сами на себе си – / живо стъбло / вместо разпятие.“ Тези думи са есенцията на надеждата в „Не“ – от нас зависи дали ще останем „живи стъбла“, способни да родят смисъл, или ще се оставим да бъдем пожертвани.

Можеше ли

да започнеш отначало – 

начало

нямаше да има.

Още по-дълбоко се врязва стихът за бащата, който отглежда края и когато като куршуми / думите узряват / в безплодни рани. Чувства се стихийна безизходица – домът е окоп, семейният албум е изпълнен с неродени деца на всички наши (може би провалени) дела. Смъртта пораства тогава, когато надеждата е заровена между редовете. Накрая въпросът е риторичен: Можеше ли / да започнеш отначало – / начало / нямаше да има. Четем това като предупреждение и тъга: понякога няма чисто ново начало, но остава изборът как да (не) продължим.

Александър Христов (снимка: Дарик радио)

Въпреки мрачното звучене, „Не“ ми подейства утешително – не защото е бодра и щастлива стихосбирка, а защото е искрена. Тя не се страхува да носи болка, да назовава разочарованията и пропуските на обществото, на семейството, на самите нас. Но сред тъмнината ѝ прозира един лъч топлина – като последна светлина над разпенено море – че все пак можем да откажем лъжата, да се преборим с безсмислието и да отгледаме в себе си „живото стъбло“ вместо „разпятие“.

Енергията на тези стихове идва и от непрестанното преплитане на библейски и лични мотиви, от умишленото разколебаване на свещени архетипи, за да се стигне до едно простичко послание: ако „не“-то може да се произнесе гласно, има шанс то да се превърне в друго – в първа стъпка към лична истинност и съпротива срещу кухите модели.

В тази стихосбирка срещнах думи, които не се страхуват да бъдат ранени, натрошени на трески – стига само да са истински. Сякаш всеки стих протяга ръка към читателя, за да го поведе към собствените му бездни, но и да покаже, че дъното може да се окаже основа за израстване и полет. След един ужасен ден тази поезия ми подейства като странна утеха – не с празно успокоение, а с усещането, че болката и отрицанието са естествена част от пътя ни, стига да потърсим смисъл зад тях.

Ако сте уморени от празни утешения, поезията на Александър Христов ще ви покаже, че болката е валидна и че заслужава да ѝ дадем глас. Ако търсите отражение на собствените си вътрешни противоречия, ще го намерите в образите на котви, призрачни кораби и дървета. Ако си задавате въпроса „Как да продължа?“, „Не“ няма да ви даде директен отговор, но ще ви подтикне да погледнете отвъд заученото отрицание и да намерите своята истина.

„Не“ на Александър Христов е за всички, които са се изгубили в себе си и търсят начин да сложат думи, макар и насечени, на терзанията си. Книга, която те кара да изречеш собствените си „не“-та, за да ги превърнеш в нова надежда. И ако на пръв поглед изглежда тежко да четеш за болка и отрицание, този сборник дава неочаквано избавление – подава ръка да излезеш от собствените си сенки, докосвайки други, също толкова човешки. Така „Не“ не просто се чете, то се изживява и остава с теб.

В крайна сметка, след като затворих последната страница на „Не“, осъзнах, че това не е просто поетично „не“ към света. То е всъщност покана за диалог със себе си – да разгледаме собствените си бариери и травми, да ги изречем и (може би) да ги надмогнем. И точно заради този шанс за израстване, колкото и мрачно да звучи, аз бих препоръчала тази стихосбирка на всеки, който се осмелява да търси истината дори в отрицанието.


Можете да намерите „Не“ и други книги на Александър Христов в Ozone.bg.