Петър Денчев е само на 25, но вече може да се похвали с голяма група от верни почитатели. Автор е на три книги, две от които романи, донесли му множество награди за млади творци. Завършил е режисура в НАТФИЗ, което личи и в най-новата му книга „Тихото слънце“. Вижте какво разказва той за романа.
Защо новата ти книга не е точно антиутопия?
– Утопиите сами по себе си винаги водят до насилие, погроми и отвратителни неща, защото тези които ги произвеждат никога не искат да признават своите грешки. Утопистите са идеолози на абсолюта; търсенето на абсолютната истина, на абсолютната справедливост винаги са невъзможни, колкото и красиви идеи да са.
Случаят в „Тихото слънце“ е малко по-различен – книгата не е точно антиутопия именно защото не разобличава утопията. Дори много повече: в известен смисъл твърди, че хората сами произвеждат собствените си утопии.
Тук става дума за един преврат, който няма революционни настроения, нито е идеологически обременен. Той става идеологически впоследствие, като резултат от няколко случайни събития. В книгата се занимавам много повече с идеята за вътрешната съпротива като феномен, като начин на преструктуриране на личността. Затова и основният говорител на този роман е един глас. Този глас сам по себе си не носи материалността на персонажа, но носи неговата памет. Другото нещо, което силно ме интересуваше беше физиологическата зависимост от звуковата среда и гласа.
В този ред на мисли, може би най-силното внушение в книгата е подчиняването на хората чрез унищожаване на техния език. Дали не ставаме свидетели на нещо подобно и сега, ако погледнем странния език на медиите през последните години?
– Не мисля, че наблюдаваме подобно нещо, защото живеем в напълно свободни територии. Тук няма политически ограничени свободи, забрани и репресии. Всеки е свободен да говори не само на какъвто език иска, но е свободен да избира и езиковите си средства. Езикът е жива система и неговото състояние и развитие и показателно за определена общност. Това е мнението ми.
До голяма степен езикът на медиите е разбираем за онези, към които е отправен. Проблемът не е толкова в медиите, колкото в образованието. Ако въобще има някакъв проблем.
Отношението към езика и неговите промени са динамичен показател за промяната на ценностните нагласи. Не може да се каже, че медиите са онези, които налагат един език, а аудиториите са напълно потърпевши. Мисля, че тези проблеми са многостранни. Във всеки случай, мисля, че образованието и възпитанието на уважение са единствените средства да се преборят негативните тенденции.
„Тихото слънце“ завършва доста загадъчно, да разчитаме ли това като сигнал, че пишеш продължение?
– Всъщност, не съм се замислял дали да пиша продължение. Наистина. Но това е интересна идея. Досега никога не съм се връщал към стари текстове или поне не по начина да мисля за продължение на определеня история. Може би това е въпрос на време и ситуация.
Понеже книгата има доста сериозни структурни препратки към театъра, което е другото поле, в което се изявяваш, кое от двете изкуства поставяш на преден план?
– Няма състезание, нито пък някакво предпочитание. Воден съм обикновено от автентично вътрешно усещане коя тема къде трябва да бъде разглеждана. Има неща, които отключват емоционалната ми памет или пък ме карат да ги изследвам, да стигна до края им. Тези неща обикновено не ги мотивирам вътре в себе си по рационален път, защото всеки път пътищата са различни.
Разбира се, професионалното ми образование е свързано с театъра и това може да оказва влияние върху начина на мислене. Във всеки случай аз се чувствам еднакаво свободен артист и в писането, и в театъра.
Винаги съм казвал, че медията, формата няма значение. Важно е какво прави един артист и колко добре го прави.
Следващият въпрос е много труден и вероятно още по-болезнен, точно затова и обичам да го задавам: може ли един млад човек в България да си осигури добър живот само с театър или само с писане? Или едва с много щастлива комбинация от двете?
– Въпросът е принципен, но в тези неща винаги има голяма доза индивидуалност. Много е трудно да си прохождащ, да си в началото на пътя си и да имаш добър живот, вярвам, където и да си по света. Но ако човек наистина иска да преследва много точна кариера и да се развива, трябва да е готов на отстъпки, на лишения. Важно е да има хора, които те подкрепят: те са част от добрия живот. И от щастливия.
Сигурността и спокойствието никога не са били част от творческия живот. Въпреки това аз не изпадам в оплакване за това колко е трудно и как няма начини. Има много хора, които се справят. И го правят добре.
Но до каква степен потенциалът може да се реализира?
– Случаят в България въобще не е до потенциал. България е интересно място в момента, защото все повече се затваря в себе си и космополитните проекти, мисли и идеи трудно получават почва. Сякаш с настъпването на периода на финансовата криза настъпи край на големите проекти, особено в театъра, сякаш творческите очаквания и идеи се изпариха от общественото пространство в България. И не само в театъра: в общественото говорене, навсякъде има една обичайност, една безкрайна убеденост какво очакват публиките, какво харесват аудиториите. Това все повече убива творческия елемент, защото творческото е винаги неочакваното.
Ето защо в нашето общество е интересен опитът да се провокират мненията. От друга страна, никой не твърди, че е лесно да се впишеш в някое културно поле чрез чужда културна среда. Проблемът ни не е толкова, че няма възможности, а че легитимността се придобива по неясни пътища. Все по-малко значение има колко добър си в това, което правиш. И ако си много добър, това не означава, че автоматично получаваш добри възможности.
Можеш ли да дадеш пример за положителна провокация в литературата ни от последната година-две, която те е изненадала приятно?
– Мисля, че опитът на Милен Русков с „Възвишение“ е най-интересното нещо, което се случва. Мисля, че този роман заслужава много по-голямо и много по-интересно анализиране. Смятам, че анализът му трябва да надхвърли чисто литературните качества. Това е наистина космополитен текст.
Какво четеш в момента?
– В момента не спирам да препрочитам пиесата „Карнавал“ на Жорди Галсеран, защото до броени дни започвам репетиции по нея в Драматичен театър „Гео Милев“ Стара Загора.
Какво да очакваме от теб следващите месеци освен „Карнавал“?
– През март заминавам за Белград за няколко дни, за да представя на камерния фестивал „Славия“ постановката си „Жената от миналото“ от миналия сезон.
Може би през есента ще започна репетиции по пиесата на Едуард Олби „Морски пейзаж“, но това все още е в сферата на предварителните проекти.
