Ако днес можете да си позволите лукса да отделите 30 минути само за четене (без да ви прекъсват ангажименти, телефонни известия или деца), то ви увещавам 10 от тях да са посветени на това интервю. Ще разберете защо след като го прочетете, разбира се, но тук ще ви подскажа малко. Срещата ми с Петя Хайнрих не е случайна. Поводът е излизането на новата ѝ поетична книга – „Летни хитове“ (изд. „Жанет 45“, редактор: Тома Марков). Макар че за разговор с толкова плътно смислен човек дори няма нужда от специални поводи. За тази книга обаче си струва да се говори. За Петя поетесата Катерина Стойкова казва, че е „един от най-смелите и най-малко самоизтъкващите се поетически гласове“, които познава. Щом прочетох думите ѝ, мислено отвърнах: нали тъкмо най-умелите майстори нямат нужда сами да говорят за творенията си?
Любопитно ми е да разбера повече за Петя като писател, преводач, литературен редактор, създател и двигател на литературни списания, като емигрант и човек. И съм благодарна, че тя отдели от времето и вниманието си, за да засити това мое любопитство, надявам се и вашето!
Защо избрахте името на единия от трите цикъла в стихосбирката за заглавие на книгата?
„Летни хитове“ е гръбнакът на книгата. В същото време е и като портал към останалите стихотворения, започва и развива темите на пътя, приятелството, родината и детството, отрицанието като движещо начало на толкова много скъпи неща. Върху цялото е поставен един просветено тъжен филтър, не сълзлив, а син като в музиката, златен като опита, с драскотини. Движението е музика, напредване в пространството. „Зимни приказки“, вторият цикъл, носи още от същото, там става сурово, нагазваме дълбоко в страната на отрицанията, а при това „приказките“ не са студени. Звучи странно, но истински студени са „Летни хитове“, там емоцията е сдържана и отстранена. Без да ме питате, ще ви издам, че всъщност „Именити песни“, последният цикъл в книгата, е едновременно експериментален, майсторки и е най-забавният, освен че съдържа няколко стихотворения програма. Някои от текстовете там са откровено смешни, например „Куриозната песен на Мария Кюри“, това стихотворението може да затрудни, но вижте снимка на увеличен хобот на пеперуда и всичко ще си дойде на мястото.
А нали ви се е случвало понякога да чуете песен и да си спомните повече, отколкото се е случило? Обикновено е било лято, светлината – отвъд поносимото. И с внезапно появилата се щастлива тъга, която летният хит ви носи, можете да построите целия си живот, назад във времето, не просто да реконструирате, а да подредите и оформите, създавайки си спомен, а също и напред да градите, в още неслучилото се, дори отвъд границата на реално възможното, и да го наречете свое, бъдещото битието – този великолепен лимон! Лятото ги може тези неща, лично на мен ми се е случвало.
Не живеете в България, но присъствате убедително на литературната сцена тук. Дори сте поет на месец ноември в Столична библиотека. Как успявате да държите връзката си с езика така интимно близка, за да пишете поезия? И по-важното – защо? Защо за вас е важно да не губите връзка с българския език?
Българският език ми е даден по месторождение. Можеше да бъде всеки друг език, децата нямат избор – отварят уста и ядат, влиза им език, чертае собственото си корито. Поезията не е следствие на езика, тя е свободен дух. Езикът е само един от нейните инструменти, дори не единственият. Никога не ми е било важно да запазя връзката с българския, аз просто нямам друг роден език. Нямам друг инструмент, който да владея от първия звук и то толкова добре, че да мога да изкарвам от него каквото ми е необходимо, да играя, да се забавлявам, да се вглъбявам. Инструмент, който да огъвам, да изпробвам границите му и да минавам през тях, да го троша. Изпитвам към езика най-вече благодарност, че ми служи. А също и радост, че мога да го оформям и променям. Щях да го правя с всеки друг език.
За много хора пътуването е своего рода смисъл (на съществуване, творене). И в „Летни хитове“ пишете за пътуването, но то не е централна тема. Кое бе водещо за вас в създаването/избора на стихотворения за тази книга?
За мен пътуването е един от модусите на живеене, може би дори по-интересният. Пътуването не е просто преместване на тялото от едно място в друго. То е изследване на пространството, храна за любопитството, кино за окото, дом на духа. Когато човек пътува, се разместват и слоеве в него самия, сменя се перспективата. Тревоги от ежедневието се смаляват и започват да изглеждат смешно незначителни, защото пътят е шир и по тази шир, положени върху нея, много неща стават джуджета или карфици.
Със сигурност ви е познато усещането да сте на път и да звучи мелодия (песен, хит, досадно парче, каквото е и да е – звук, ритъм, вибрация) и изведнъж да усетите синхрона между гледката през прозореца и своите вътрешни пейзажи, сякаш всичко трепти в хармония, нещо се опитва да избяга, да се скрие, но уловено в мрежата на движението, остава още малко, още само колкото да значи и после да се стопи в другото. Ето в това състояние могат да се напишат стихотворения, да се вземат съдбовни, но грешни решения или просто да се заспи. Най-безопасно е да заспи, но по-вълнуващо е да се напише стихосбирка, която твърде смело разчита поради ефекта на хитовете в заглавието да бъде изстреляна в класациите за няколко седмици и после очаквано – да бъде забравена.
Лятото на Европа е сезонът, в който пътуваме с най-леките дрехи, със светлината, с лекомислието, с готовността за малко смешна глупост, скачаме, гмуркаме се, отправяме към щурците като към вълшебници най-смелите си желания и те наистина ги сбъдват, сбъдват ги по-късно през годината, примерно – през ноември, когато им свършат концертите и им стане скучно в хладните земни дупки, лошо проветрени, със щипещата миризма на плесен от стените и никакви поводи за песни. Тогава връщат лятото, от скука и защото е неизбежно, колелото се завърта, идват повторенията – значи рефренът. Желанията се сбъдват, ние сме сити, поезията тържествува, понякога дори свършват войните, за да започнат нови.
Атанас Далчев казва, че превеждането е най-бавното и вдълбочено четене и писателите преводачи се упражняват в писане, докато превеждат. Вие превеждате Рилке, както и древногръцки поети. Работата ви като преводач ли е най-сериозната школовка за писането ви?
Атанас Далчев несъмнено се е изказал умно, поучително и от опит. Наистина ли той го е казал това? Няма значение, важното е, че е казано добре. Бих добавила скромното уточнение, че от един чудесен преводач на художествена литература не е задължително да излезе добър писател или поет. Преводачът трябва да успее да влезе в образ на автора, когото превежда, и да остави на заден план всичките си творчески пориви, ако има такива. Преводачът може да се научи на занаят от автора, когото превежда, но ако няма волята за собствено творчество и няма идея, посока и познание за разнообразни други неща, които да захранват личните му текстовете, няма да успее да произведе силна литература. Има и добри писатели, които не са преводачи. В този смисъл, не бих казала, че преводът на поезия е изиграл най-сериозна роля при оформянето и възпитанието на езика и писането ми. Помогнал ми е да се сравнявам с най-доброто, да се стремя, да се поправям. Но ми е отнел и много време. Време, вложено в досадно занаятчийство. Добре, да кажем, че не е било напразно. Но не гледам на себе си като на преводач, просто съм любопитна да разглобя чуждо стихотворение и да видя как е направено, а това става най-добре, когато се преведе, и то прецизно, фино и с отдаване в духа.
Защо пишете поезия – заради общуването или приобщаването? Разбира се, трети и четвърти отговор също се приемат…
Бягам от поезията и се отричам от нея често, пропъждам я и се заклевам, че това е краят. В такива времена изплитам исландски пуловер, садя домати в саксия, пренареждам библиотеката, правя нов блог, създавам списание, скарвам се с приятел, прочитам дълга книга с изтекъл срок на годност, например трилогията на Сигрит Унсет „Кристин, дъщерята на Лавранс“, между другото – велика книга, има я преведена и издадена и на български. И тогава тя се завръща триумфално, поезията се завръща, изисквайки от мен време, внимание и отдаденост. С поезията сме в непрестанен конфликт, неслучайно втората ми стихосбирка се казва „Разправа с поезията“, аз съм лошото ѝ дете, а те я демонична, щедра, не обещава нищо, а плодовете ѝ греят, те са жълти кисели лимони, питателни, освежаващи, напомпани със слънце. С поезията не се общува – тя не си пада ничий приятел. Не става и да се общува чрез нея. Общуването чрез поезия е в сферата на баналния разговор. Или иначе казано – да се общува чрез поезия е все едно да се готви с обелките от лука. В широкия смисъл, обелките пак са лук, но дразненето в очите идва от срещата с изпаренията от оголената агресивна сърцевина. Сълзящата. Поезията е сърцевината. Не приобщава, не се харесва, не се води, независима е от читателя, най-често дори не е красива, не и по тривиалния начин. Ясно, нали? – красива е като белен лук.
Като споменахме общуване – в стихотворението „Технология на езиковия бетон“ пишете:
от първата си дума знам
че говоренето е краят на разговора
краят на
онази извънредна история
по външните стени на думите
Кое според вас може да ни избави от това да се загубим в думите, да останем неразбрани отсреща, да намерим път един към друг?
Очакваният отговор може да гласи: поезията. Поезията може да ни избави от това да се загубим в думите. Може и да не ни избави. Неразбрани обаче ще си останем завинаги, защото разбирането не е нещо, което се постига. Едното не е свързано с другото. Разбирането се постига със смъртта и то от страната на мъртвото тяло, което вече нито може да изрази нещо с думи, нито може да обори с думи казаното за него. Най-много да трепне пръст, раздвижен от последен импулс, изпразнен от всякакво съдържания, без послание, без памет. Тогава онзи отсреща най-после ще разбере празнотата, но не и човека, през останалото време разбирането е само на повърхността, то е целесъобразно сключване на сделки в общение, което цели да се съгласим какво ще ядем, къде ще отидем и че Вагнер наистина е божествен, но това е в домейна на думите.
А сега да намерим път един към друг. Готово. Намерихме го. Даже не беше нужен език за това.
Но има и един друг език. Езикът на целувката. Доколкото на поезията не може да се разчита да ни избави от празнотата на говоренето, но на целувката – може.
Какво мечтаете да се случи на литературната сцена у нас? Какво ни липсва?
Да бъде безобразие, самоирония; да настане мор на езиковата финтифлюшка, чума по битовизмите, да се строшат мръсните стъкла, да нахлуе свят. Освен това си пожелавам смелост от двете страни: от страна на пишещите – да опитват да бъдат свободни и да правят спорни неща, от страната на издателите – да издават непопулярна литература. И в тази утопия литературата ще цъфне, но не вярвам. Затова си пожелавам просто добра поезия; просто литература, която е трудна, неудобна, предизвикателство.
И още нещо – напоследък си мисля, че много от пишещите сякаш не осъзнават, че литература се получава не когато разкажеш една история по добър и интересен начин, а когато успееш да постигнеш висока плътност в текста. Висока плътност означaва, че един жест може да носи цяла история и е достатъчно този жест да се спомене ловко и елегантно в точния контекст, за да я отключи. Да разказва нашироко, може всеки лаик, това не е интересно, а и не е майсторство. Има толкова текст наоколо, толкова много словесна вода за давене. Добрата литература не ни дави, а ни превежда като кораб. Или е мост. Или е орехова черупка с платно от липово листо и смалява читателя си до беззащитна мравка, готова за голямото приключение на живота си – преплаването на локва.
Коя е последната прочетена книга, която вярвате, че ще препрочитате отново и отново?
Има ли време и живот за препрочитане? Понякога препрочитам книги, с които съм се сблъсквала в ранна възраст и не съм сигурна, че тогава съм ги разбрала. Класика най-вече. Например „Божествена комедия“ на Данте, но не в преводите на български. Наскоро четох отново „Макбет“ във варианта на Валери Петров, изпълнен с такива удоволствени рими като „Тоз Къмберландски княз ще ме препъне,/ ако не го прескоча! Сякаш пън е“, не знам Шекспир какво би казал, но е приятно на езика да ги върти тези стихове като кръгъл бонбон. Ами „Сън в лятна нощ“? Как може човек да се насити и да не го препрочита при всеки копнеж по лятото? Или „Много шум за нищо“. Рилке. Старогръцка поезия – Анакреон, в превода от 1970 на Борислав Георгиев: „Закусих скромно/ с малко баница/ и половинка вино“. Класическо японско хайку. И всичките шантави неща на дадаистите, които всеки път изглеждат като невиждани. Наскоро пък прочетох отново „Степният вълк“ на Херман Хесе – един роман, който стои на видно място в библиотеките на беловласите хипита, а вече улегналите им деца не разбират защо. Защо? Дали защото сме загубили онова усещане за свобода? Някои изобщо не са го познавали. Усещането за свобода.
Можете да поръчате „Летни хитове“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta22q4 при завършване на поръчката си.
