Слушай, Кейси Кейсъм – казва Дейна и мята последния си комплект прибори върху купчината. – След като прекараш достатъчно време на хиподрума, вече знаеш кой е твоят кон, нали така? Винаги знаеш кой е твоят кон.
„Писатели и любовници“ от Лили Кинг (изд. „Сиела“, преводач Зорница Русева) е книга, която си взех с желанието да разнообразя преливащите от тежки сюжети рафтове на личната ми библиотека. Когато я купувах, мислех, че се сдобивам с четиво, което да ми позволи да се отпусна в един по-светъл, изпълнен с любов, па макар и с нейните драми, сюжет. Не се бях и опитала, признавам, та се оказа, че не съм си написала много правилно домашното. Още на същия ден ми казаха, че съм в грешка и няма да намеря точно толкова леко четиво, за каквото съм се подготвила, но с „Писатели и любовници“ всъщност наистина съм направила много добър избор за книга. Точно тогава се отървах от абсолютно всякакви очаквания по отношение на сюжета, като изключим, че не предполагах да има вариант, в който да остана особено разочарована. Е, това не се и случи, ни най-малко.
Още от първото изречение бях неумолимо въвлечена в разказа от първо лице за живота на трийсет и една годишната Кейси чрез нейните сутрешни опити да не мисли нито за пари, нито за поредния мъж, разбил сърцето ѝ, нито за неотдавна починалата си майка. Съзнанието ѝ трябва да е свободно, за да бъде въвлечено и използвано за романа, който тя пише от вече цели шест години. За последното се изискват изключителна дисциплина, сила, отдаденост и лишения, дори и когато в живота ти всичко е цветя и рози. А при Кейси на този етап няма и едно нещо, което да не е дори под базовото ниво.
Трудно ѝ е да не мисли за пари, когато от няколко институции я тормозят да изплати безбожно високите си студентските заеми. Трудно ѝ е да не мисли за разбитото си от загубата сърце. Любовните ѝ отношения претърпяват крах след крах, сънят ѝ е на минус, парите са мираж, но смените в заведението, където работи като сервитьорка обаче са по две на ден.
Главната героиня ме впечатли още с първия си житейски избор, който не бих посмяла нито да възвелича като правилен, нито да отрека като грешен. Тя избира да бъде смела и безразсъдна пред това да продължи да прави нещо заради някого, при положение, че в душата ѝ се е породило отвращение към човека, а заради него и към „нещото“, в което иначе е неприлично добра и успешна. Честно казано, възхищавам ѝ се, но не съм сигурна, че на нейно място бих проявила същата смелост.
Преди всичко, в „Писатели и любовници“ се говори за това какво е да бъдеш автор на книги, като изкараш от картинката всички възможни представи за уют, поток на съзнанието, сигурност или подкрепа. Всички сме чували за писатели от реалния живот, които, преди да станат такива, са били поставени в тежка безизходица (например Дейл Карнеги).
Борбата на Кейси е жестока и трудна, но е разказана толкова увлекателно и „на живо“, че едва успявах да се откъсна от книгата. Всичко на всичко, прочетох я за 2 дни. Не ми даваше мира въпросът – ами сега, какво ще стане с нея? Бях успяла да я почувствам твърде близка, още повече, че можех да си визуализирам лесно работното ѝ място, заменяйки го с моето сервитьорско превъплащение от преди години. Можех да вляза в нейните обувки по този въпрос, но и не само – не ми беше особено трудно да съпреживея усещанията ѝ по отношение на любовните казуси и сигурно малко хора биха заявили, че не са преминали през нещо подобно.
А те, „любовните казуси“ на Кейси, бяха все писателски настроени господа. Изобщо, целият роман се върти около литературата, думите, истинските хора, които стоят зад тях. И около любовта, с идеята да разберем и изберем успешната връзка, правилния човек, верния „кон“. И успешните, и неуспешните писатели са просто човеци, които преминават през всякакви проблеми, като всички останали хора. И тук е моментът да вметна, че „Писатели и любовници“ съвсем сериозно ни напомня колко е важно да даваме на физическото си тяло необходимите му здравословни грижи, които непременно му дължим, независимо от всичко останало. Психическите разстройства, паник-атаките, и те са тук. А на мен въобще не ми омръзва да чета по темата, надявам се, че написаното ще достигне до множество читатели, защото смятам, че все още сме прекалено далеч от общество, което свободно говори за психическите си състояния.
Ужасно много ми хареса отношението на самата Кейси към литературата и преподаването ѝ. Въпросът, който ще прочетете в цитата по-долу, си го зададох и аз, и точно в онзи момент си помислих колко щеше да е хубаво, ако в България литературата се преподаваше по-често и не по изключение по този начин – с любов и уважение към мислите на четящия, а не като задължителен култ към онова, което някой, незнайно кой, е решил, че авторът е искал да ни каже с думите си. Имах и повод да си припомня за близките срещи на ученици с писатели, които кампанията „Писател назаем“ успя да осъществи за немалко български деца. Много би ми се искало това да продължи да се случва не като вид благотворителност, а като общоприета практика – от учителите, училищата и отговорните за това органи.
Бих искала децата да говорят и пишат за начина, по който книгите ги карат да се чувстват, за какво им напомнят, дали са променили възгледите им по дадена тема. Бих ги карала да си водят дневник и да пишат каквото им хрумне, след като са прочели зададената книга. „Какви мисли породи тя у теб?“ Това бих искала да знам. Мисля, че по този начин на човек може да му дойдат наистина оригинални идеи (…) Защо човек би искал да откъсне едно дете от историята? Би трябвало да искаш да вникнат още по-дълбоко в нея, за да могат да почувстват всичко, което авторът с толкова много усилие е пресъздал за тях.“
Можете да поръчате „Писатели и любовници“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta22q1 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
