„Писма от земята” не е от най-известните произведения на Марк Твен, но определено е едно от най-проницателните и философски. Книгата е издадена много след смъртта на автора, в късната 1962 година. В нея Твен осмива религиозния морал и поставя вечните въпроси за това, кое е зло и кое добро. По времето, когато е писана тя е била изключително провокативна и бих казала богохулствена, затова и много от събрания материал вижда бял свят едва след смъртта на Марк Твен.
Твен ни представя един доста забавен прочит на библейската история за създаването на света, Адам и Ева и техните наследници. Произведението е разделено на три части – Писма от земята, Архиви на Адамовото семейство и Религията през ситото на логиката.
Писмата на Сатаната са забавни и иронични и показват човешкия род и всички негови странности и пороци. Докато четеш, неминуемо си задаваш въпроса: Такъв ли съм наистина? Сатаната осмива лицемерната набожност и желанието на човек винаги да изглежда по-добър в очите на другите хора и тъжния факт, как хората винаги се стремят да имат нещо, което според наложеното мнение в обществото ще ги направи щастливи. Подобни са и произведенията, включени в Религията през ситото на логиката, като в тях хуморът е по-малко, за сметка на иронията.
Най-интересни за мен се оказаха Архивите на Адамовото семейство. Откъсите от дневниците на Адам и Ева са забавен прочит на взаимоотношенията между мъжа и жената, които освен наши прародители са и прототипи на мъжкия и женския образ. Няма как да не се разсмеете с глас докато четете как Ева преобръща подредената райска градина на Адам, водена от своето любопитство и стремеж да наложи своя ред, който разбира се е правилния.
Наред със смешните моменти има и романтичен, който лъха от редовете излезели изпод ръцете на Адам и Ева. Ето какво пише Адам за Ева в своя дневник: „След всичките тези години разбирам, че съм грешал за Ева, по-добре да живея с нея извън Рая, отколкото без нея в него. В началото мислех че говори твърде много, но сега не мога да си представя живота без гласа и. Благословени да са ябълките, които ни събраха и ме научиха да чувам доброто в сърцето и, да долавям силата на духа и.” И нейните думи за Адам: „Това е моята молитва, това е моят копнеж, нека продължим живота си заедно, копнеж, който няма да умре на земята, а ще бъде в сърцето на всяка жена, която обича, до края на дните и ще бъде назована с моето име. Но ако някой от нас трябва да си отиде по-скоро от другия, то нека бъда аз, той е силен, аз — слаба, не съм му толкова необходима, колкото той на мен, живот без него, не би бил живот, как бих могла да го живея! Тази молитва е безсмъртна и няма да погине, заедно с мен. Аз съм първата жена, но и последната ще я повтаря.”
Рядко съм чела нещо толкова искрено романтично като „Писма от земята“ на Твен и със сигурност тези думи могат да бъдат написани само от някой, който познава човешкото сърце.
