В началото на този месец в Литературен клуб „Перото“ се състоя премиерата на една от малкото български книги, получили безрезервната подкрепа на издателство „Софтпрес“. Смея да кажа, че е напълно заслужено. Мария Пеева, позната ни още като Мама Нинджа от едноименния й сайт, си партнира с емигриралата българска психотерапевтка Люси Рикспуун за написването на забележителния роман „Писмо до сестра ми“. Толкова забележителен, че дори президентът Росен Плевнелиев присъстваше на представянето, за да си вземе автограф.
Книгата разказва за две сестри – Лора и Радост, споделящи типичната за дните ни българска съдба. Те са разделени от времето (няколкото часа разлика) и пространството, защото Ради е в България, а сестра й – плод на въображението на Люси Рикспуун, също като нея самата живее в Америка.
Разбираме за преживелиците на всяка една от тях най-вече от имейлите, които си изпращат, за да поддържат връзката помежду си здрава, независимо от всичко, което я подлага на изпитание. Писмата са допълнени от личните им дневници, където сестрите оголват своите мисли и онова, което е останало премълчано помежду им. Защото без значение колко близък ти е един човек, понякога има неща, които пропускаш да му споделиш, за да не го нараниш или обидиш.
Двете жени са напълно противоположни личности. Едната е майка за пример, но забравила за себе си, собствените си нужди и право на щастие, а другата е грабеща от живота с пълни шепи, самоуверена и успешна, но все още не е готова да има дете.
Докато четях „Писмо до сестра ми“, се питах – колко ли български майки отдавна са допуснали да загубят уважението към собствената си личност в битката с реалността? Колко ли от тях не са потъпкали себе си и всичките си мечти, за да останат там, където преди са мислели, че им е мястото, а то всъщност не е? Наистина ли собственият им живот е толкова маловажен, че да е подчинен само на другите – на децата, на родителите, на половинката, на хората? Ах, какво ще кажат хората, ако си признаеш грешката, ако смениш посоката, ако например децата ти живеят в семейство на разведени родители!
Росен Плевнелиев заедно с Мария Пеева и Люси Рикспуун на премиерата на „Писмо до сестра ми“. (снимка: offnews.bg)
Неудовлетворяваща работа, съпруг, прекалено привързан към чашката, болни родители и/или дете, неизменното безпаричие, което никога не ти дава възможност да се отпуснеш… Пречки за щастието има винаги и за всички. За едни обаче са препъникамъни, а за други като Радостина – цели канари от болка за поместване. И тя го прави мълчаливо, с усмивка и… себеотрицание. Това е героиня, на която има за какво да се възхищаваш, определено има и за какво да й се дразниш, още повече – защо да я обичаш. Личният й опит за глътка въздух в сивотата е опресняващ шамар за читателите, които са забравили, че не трябва да чакат, нито да позволяват някой друг да ги избави от собствените им затвори. Време е сами да променят пътя си, преди да е станало късно не само за тях, но и за хората, които обичат.
Лора пък печели сърцата на всички мъже около себе си, но собственото си пази за накрая. Тя е психотерапевтка и професията й изпълнява важна роля в определянето на посоките, по които ще поеме по-нататък. В нейния образ също е заложен стереотип, който все още управлява голяма част от света – именно този за старата мома, която се наслаждава на свободата, не се е обвързала с брак и не е създала деца навреме. „Навреме“ – период, който винаги ти го определят другите. Поне дотолкова, че да те вкарат в рамките на грозните си разговори, запълващи празното им и скучно съществуване.
„Писмо до сестра ми“ се цели право в десетката на множество проблеми, заложени в познатия ни (български) свят – семейство, икономика, култура, социален живот. Все свързани помежду си звена, чиято съвкупност безжалостно пречи на хората да бъдат такива, каквито биха могли да са при различни обстоятелства (когато целите им са далеч над насъщния), както и да се борят да получат онова, което дълбоко в себе си вярват, че заслужават. Или поне да признаят, прегърнат и отгледат с неподозирана обич плода на собствените си грешки.
Този роман има с какво да ви изненада и да задържи интереса ви до последната страница. Че да търсите и още…
Ревюто на Преслава Колева можете да прочетете тук, на Хриси от „Hrisilandia“– тук, а тук и тук самата Мама Нинджа подарява откъси от романа.
