fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

10, които...Специални

10 книги за лятото от Мария Пеева-Мама Нинджа

14 мин.

Мария Пеева вече познавате като автор на блога mamaninja.bg, където можете да прочетете забавните й семейни истории, написани с много смях и щипка мъдрост. Но много преди да стане блогър, тя е и дългогодишен филмов преводач и майка на четирима синове. А откакто се помни, е също така и запален читател. Днес я поканихме да сподели с нас препоръките си за 10 любими летни четива.

Няма да забравя как на една лятна почивка в Гърция помъкнах тази тухла Щиглецът“ на Дона Тарт и някак успях дори да я прочета, въпреки че бяхме цялата огромна тайфа с децата. Онази почивка ми е останала в спомените като една от най-хубавите ни. Бяхме наели малка виличка с прохладна веранда, имаше и басейн за децата, а след плажа се опъвах на ратаново диванче с възглавнички и четях ли, четях, докато момчетата се обстрелваха с водни пистолети наоколо и чат-пат ме стряскаха с някоя изненадваща струя. Всичко това някак сюрреалистично ми влизаше в сюжета и вместо да ми пречат, даже го допълваха.

Затова и първата книга, която ще препоръчам е „Щиглецът“ на Дона Тарт. Разказва за живота на дванайсетгодишният Тиодор, който сякаш започва (и свършва) със смъртта на майка му при терористичен акт в галерия. Целият му живот е белязан от тази загуба и при все че продължава да оцелява при всички последвали обрати и удари на съдбата, чувството за вина продължава да бъде негов спътник до самия финал. Дона Тарт е истински майстор на перото, пише красиво, цветно, завладяващо, сменя ритъма, вкарва ви във всевъзможни ситуации, развива убедително героите и през цялото време следва своя собствена логика на повествованието, която изненадва, без да разочарова. Ако вече сте чели „Щиглецът“, може да пробвате „Тайната история“ или „Малкият приятел“, и двете намирам за превъзходни.

Ако сте любители на по-женските романи, може би ще ви хареса „Южнячки“ на Катрин Стокет. Макар че този роман третира сериозни теми, го определям като женски, защото по мои наблюдения, малко мъже приемат сериозно роман, в който главните герои са жени. А в „Южнячки“, те не само са жени, ами са и чернокожи прислужници. Действието се развива в началото на 1960-те, време на клишета, предразсъдъци и ограничаване на свободите. Изключително вдъхновяваща книга за женската сила. Интересен факт е, че това е първият роман на Катрин Стокет и е издаден с много малко реклама, но постепенно набира популярност и се превръща в истински хит. По него е създаден и страхотният филм с Ема Стоун. Дори да сте гледали филма, не пренебрегвайте книгата. Ще ви даде много повече.

Horata, koito sa vinagi s men Narine AbgaryanОтново в групата на женските романи нещо малко по-екзотично – Нарине Абгарян с две великолепни книги. „Три ябълки паднаха от небето“ и „Хората, които са винаги с мен“. Авторката е млада арменка, която разказва изкусно, красиво и цветно за живота в сурово планинско селце, пълно с невероятни хора, които живеят в нищета, но душите им са богати. Страшното, грозното, героичното, прекрасното, всичко в живота се вплита в историята на героите й и ни напомня, че светът е по-добър отколкото изглежда. Не мога да кажа кой от двата романа е по-хубав, и на двата се вълнувах, ахках и плаках със сълзи. Само че не си представяйте нещо сантиментално и лигаво. Просто всичко е много истинско.

Време е да се хвърля в моя, няма да кажа любим, но поне най-четен жанр – трилъра. Както веднъж една приятелка ми каза – да ти се ненадява човек на кървавите и зловещи неща, които четеш. Не мисля, че който и да е трябва да се оправдава какво чете, всеки жанр си има своите фенове.

И така – започвам с Луиз Пени, която някои наричат канадската Агата Кристи. Препоръча ми я една мила дама, която познавам от групите за книги, и с която набързо надушихме общата си страст към кримките. В това отношение групите за четене са изключително смислени, нищо че понякога може да ви подразнят с купища постове за един и същи нашумял роман или с безбройни снимки на красиви маникюри. Но често се случва да намерите и сродна душа, или пък да откриете автор, който иначе можете да пропуснете сред стотиците нови заглавия. Та в един момент и двете с нея малко се бяхме попреситили на скандинавските автори и търсехме нещо различно. Така тя ме запозна с Луиз Пени, а малко по-късно, аз пък й открих Питър Мей. И за него ще пиша. Но първо е Луиз Пени.

Да оставим настрани факта, че тя е единственият в света петкратен носител на престижната награда за криминални автори „Агата Кристи“. Жената просто умее да пише – завладяващо, интересно, различно. Действието на романите от поредицата „Разследванията на инспектор Гамаш се развива в едно чудно канадско селце – Трите бора, а всичките му жители крият някоя вълнуваща и понякога зловеща история, която излиза наяве във всеки пореден роман. Според мен не е задължително да ги четете един след друг. Да, главният герой инспектор Гамаш също има своя лична история, която се развива успоредно с основния сюжет на книгата, но аз ги четох разбъркано и това не ми отне от удоволствието.

Ubystvoto na hudozhnikaПървата книга хронологически е „Убийството на художника“, в която обичана от всички местна художничка бива намерена в гората, пронизана със стрела в сърцето. Защо не куршум, а стрела? Още много странни въпроси изникват в процеса на разследване, което повежда инспектор Арман Гамаш – класически джентълмен детектив, мъдър, елегантен, честен и с блестящ интелект. Рядко се случва да ми допадне толкова перфектен образ, обикновено предпочитам по-противоречиви образи като мрачния Валандер на Хенинг Манкел или бунтаря Хари Хуле на Ю Несбьо, но този Гамаш е просто… толкова чаровен господин. Чаровен не като Поаро, с неговата аристократична надменност и егоцентричност, а по един изключително мил и малко старомоден начин. Но не само него, а и повечето герои на Луиз Пени ще срещате отново и отново в романите й, в някои от тях те са второстепенни, в други се явяват като главни действащи лица – изключително достоверни и убедителни.

И тъй като препоръчвам романи за лятото – не пропускайте и „Камъкът на смъртта“, чието действие се развива точно в летните жеги. Инспектор Гамаш се оттегля на почивка в идилична планинска хижа, в която двамата с жена му имат прекрасни спомени и всичко започва толкова романтично. Но вместо да се отдадат на очакваната ваканция, биват въвлечени в разследването на зловещото убийство на Джулия Мартин, дъщеря на другото семейство, което споделя с тях бутиковия планински курорт. Със сигурност ще ви харесат и другите романи на Луиз Пени, но ви съветвам да не четете всички един след друг, а да редувате с нещо различно. Моето наблюдение е, че когато чета само един автор, малко се пресищам от него и не успявам да го оценя подобаващо. Така че можете да разнообразите Луиз Пени с нещо от следващата ми препоръка…

Ето че дойде и неговият ред – Питър Мей (тук съм писала повече за завладяващия шотландец). Засега на български е излязла само трилогията му за остров Луис, но много се надявам скоро да публикуват и други негови книги. Остров Луис – северен остров, с религиозно население, мрачна природа и суров климат. Истински добрите автори не залагат само на сюжет и герои – при тях цялата атмосфера играе ключова роля в развитието на действието. В това отношение Питър Мей е просто безупречен. Можете да започнете с „Черната къща“. Детективът на Мей е Фин Маклауд, роден на остров Луис, рано осиротял и избягал при първа възможност далеч оттам. В първия роман той се завръща, за да помогне в разследването на зловещо убийство. Претърпял е тежка лична загуба и връщането на родното му място, вместо да му вдъхне сили, го запраща и в кошмарните спомени от детството му, които постепенно се разкриват пред нас. Хареса ми похватът на автора да разказва историята от две гледни точки – съвременният сюжет е в трето лице, а миналото – от първо. Този похват намирам и в другите две книги, като във втората успоредната история разказва не детективът, а старец с деменция, тайнствено свързан с убийство, извършено преди много години.

Хайде още един трилър и да приключим с този жанр. Този път нека се върнем към класиката – „Валс в тъмнината“ на Уилям Айриш. Предполагам, че младите фенове на трилърите започват директно с последните автори, които се издават, и в това няма нищо лошо. Но ако наистина обичат психотрилърите, само ще се обогатят, ако отделят малко време за класиците. Айриш е един от тях. В моето детство в соц-времената издаваха такива романи с едничката цел да ни покажат колко изгнило е западното общество. Но ние ги четяхме заради добрия стил, сложните чувства и преживявания на героите и реализма им – толкова далеч от стандартизираните образи на „добрите“ и „лошите“, с които ни бомбардираха в пропагандната литература.

Във „Валс в тъмнината“ действието се развива преди повече от век в пищния, колоритен Ню Орлийнс, където уважаваният и преуспял господин Луис Дюранд намира любовта на живота си в очарователно момиче, с което се запознава чрез писма (да, преди да има социални мрежи, хората действително си пишеха писма), което всъщност се оказва с фалшива самоличност. Действието разкрива ужасяващо престъпление, но още по-интересни са преживяванията на героя, който все повече и повече се дави в безнадеждната си любов, която го тегли към дъното. Изключителен роман, ще се радвам, ако поне някой млад читател го открие благодарение на тази препоръка. Не вярвам да е преиздаван скоро, но в библиотеките на родителите ни със сигурност го има.

Може би е ред да включа и нещо забавно в препоръките. За новоиздадените забавни романи се пише доста по форумите, затова аз пак ще се върна към класиката с един мой любим автор – Джералд Даръл. Той е преиздаван и лесно се намира, а на мен ми звучи и винаги актуално с невероятното си чувство за хумор. Романите му са почерпени от личния опит – някои са от зрелия му живот, който той отдава на животните и голяма част от него прекарва в невероятни зоо-експедиции. Освен че ще научите много за дивия свят, всичко е написано с великолепно британско чувство за хумор. Има и романи за детството му, които са ми още по-любими. Сред тях ви препоръчвам „Моето семейство и други животни“ – в който разказва за годините, прекарани със семейството му на остров Корфу. Гарантирам ви, че след тази книга ще ви се иска да зарежете всичко и да си направите една екскурзия до острова. Всъщност всички творби на Джералд Даръл са толкова подходящо четиво за лятото, че може би трябваше да го препоръчам на първо място.

Последните три книги, които ви препоръчвам, са на български автори, които по нищо не отстъпват на преведените си колеги. Предполагам, че някой някъде по света ще обикне Мария Станкова също толкова горещо, колкото аз обикнах Нарине Абгарян (между двете няма общо като стил, сравнявам ги, защото и двете са жени автори от малки територии), стига нейна книга да го достигне на родния му език. Но нашите автори и издателства нямат тези възможности за реклама и популяризация и затова редица прекрасни български автори не получават заслужения си успех. Не ни остава нищо друго, освен поне ние да си ги четем и да им се радваме.

„А Бог се смее“ е първата книга на български автор, която ви препоръчвам. Изчетох я за броени часове и после мислих върху нея дни наред. Изключително реалистична книга за живота на емигранта. Питате се дали не е твърде тежка за лятото? Да, тежка книга е. Но от друга страна кога, ако не на почивка, човек може да си позволи да отдаде малко повече време да поразсъждава върху изборите, които е правил в живота си. А поне мен тази книга ме хвърли в размишления, защото не един и два пъти сме имали и обмисляли семейно възможността да напуснем страната. Изключителна книга.

Вторият български автор, когото ви препоръчвам, и когото открих благодарение на препоръка в читателска група – още една „тежка“ книга. Майките на Теодора Димова. След тази книга отидох в книжарницата и купих всичко нейно, което имаха налице. Сега събирам сили да ги прочета. Но „Майките“, майките… Всяка майка трябва да прочете тази книга и да се моли да не се открие в някоя от героините. Да, натоварваща книга, но също така и книга, която ни разкрива източника на повечето проблеми на съвременното общество. След нея ще погледнете по съвсем друг начин на майчинството и на уж дребните спорове и пререкания, които водим с децата си по повод и без повод. Ще погледнете и себе си отстрани и ще се запитате с ужас – нали аз не съм там, сред онези майки? Е, не сте. Те никога не биха си задали подобен въпрос. Няма да им дойде наум.

Не написах нищичко за фантастика и фентъзи, а този жанр също го чета с удоволствие, макар и не толкова често. Тук идва ред на великолепната Елена Павлова. Без никакво преувеличение ще кажа, че тази писателка по нищо не отстъпва на световните класици в жанра и има пълното право да се нареди сред тях. Може да започнете със сборника й „Две луни“, в който ще намерите 17 прекрасни разказа – хорър, фентъзи и фантастика. Елена си играе с клишетата много сполучливо и с великолепно чувство за хумор. Вампири, роботи, дракони, пътешественици, ще откриете в сборника всичко, всичко, за което някой някога е писал, но това, което няма да намерите, е подражание. Елена си е Елена. А най-важното е, че изгражда само с няколко думи цели вселени, а няколко вселени може да слее в една дума. Иначе казано, великолепен светосъздател и думосъздател.

Така че, нека преодолеем добре култивираната си неприязън към български автори (която до голяма степен се дължи на задължителната литература, ако питате мен, не защото не е качествена, а защото самата идея за задължително четене може да отнеме удоволствието от всеки автор) и ако си падаме по фентъзи, може да почнем направо с Елена. Без друго със сигурност сте я срещали като преводач на един куп фантастики (последно й четох превода на „Водосрез“ и я поздравих за него). Лично аз я бях открила като преводач, много преди да посегна на нейна книга като автор. И се радвам, че го направих.

[ + ]