Поне петима нови класици

Поименно изброяване в услуга на съставителите на програми по литература от Александър Шпатов

Ако книгите са прозорец към света, то българските книги, които се учат в училище, за жалост са един отдавна непроветряван прозорец. (Ако исках да се заяждам, щях да добавя, че прозорецът гледа към задния двор на някое затворено селско читалище, но не това е целта тук). Както имах възможност да напиша подробно и по-рано, прозорецът е закован с дебели филологически пирони, залостен е здраво от входните изпити по литература и целият е оцвъкан с курешки от празни венцехваления към класиците.

Причината – тотално сбърканият подход към програмата.

Заради фетиша към изчерпателност едни автори се разчепкват до последната морфема – за сметка обаче на други, чиито имена дори не се и споменават. Заради маниакалната обсесия към хронологично изучаване – в 11 и 12 клас се обговаря период от точно 77 години: от Песните на Ботьова, издадени през 1875г., до „Железният светилник“ от 1952 г., който обаче пак говори за събития от XIX век.

(За малко да пропусна – в програмата има и още две „модерни“ книги, посочени с имена и издадени след Втората световна – „Антихрист“, повест за събития от XIV век, и „Цената на златото“, още един роман за Априлското въстание, ако случайно не сте го чували).

Книгата в училище – прозорец към миналото, а не към света.

Прекрасно! Безспорно е важно да изучаваме тези 77 години от литературата ни. Безумно е да не си чел Ботев, Вазов, Алеко, Яворов или Йовков. Но също толкова безумно е да не си чел и следващите ни класици. (Работна дефиниция за класик – мъртъв български автор, който все още създава образци за вкус).

За периода до падането на комунизма, според мен те са поне петима:

1. Константин Павлов: най-мощното слово, появявало се в България. (срв. с Г. М., Хр. См., Н. В.)
2. Георги Марков: разобличителят на времето, не само с биографията си. Задочни репортажи за България като образец за публицистика (много повече отколкото фейлетоните на Алеко). „Жените на Варшава“ като истински модерно писане.
3. Станислав Стратиев: най-забавният ни драматург. „Сако от велур“ като възможност учениците най-после да се засмеят в час.
4. Виктор Пасков: бомбата на 80-те. Зарядът й – „Балада за Георг Хених“.
5. Йордан Радичков: ключ към цял друг свят, нашият бивш бъдещ нобелов лауреат .

Ако някой казва, че няма време за тях – нека тогава тези петимата се изучават първи в програмата. Нека няма време за някой друг. На уважаемите съставители мога само да пожелая смелост. Окастрянето на сухи клони е полезно –  няма причина МОН да се страхува от вайканията на хора, които не са прочели нищо друго след „Тютюн“.

Впрочем, как ви звучи лимит от максимум 10 произведения за автор? (което означава именно следното  – в час да се разчепкват символите и синекдохите само на половината произведения от Ботев. Ако на някого му е интересно – сам ще си доизчете останалото)

P.S. Дори и в момента програмата е предвидила автор по избор и/или обзор, формулирано в три точки съответно за съвременната българска поезия, проза и драма (Ядро 2, стандарт 4, точка 2 от програмата за XII клас). Щеше да е чудесно, ако не беше дребната подробност, че под „съвременна литература“ МОН разбира литературата след Втората световна война – всичко  между 1944г. и днес, 08.04.2014г.

Не искам да живея в такова понятие за съвремие – както по програма, така по възможност и в действителност.

Надявам се, че молбата ми ще бъде удовлетворена

[дата],                                                                      [с уважение:],

                                                                                                [подпис].