Ти… Аз… Аз не мога да изчакам края на книгата, за да започна да пиша това.
Аз искам да прочетеш тази книга, Портокалово момиче.
Искам да я прочетеш заедно с мен.
Искам и да изслушаш тази песен…
Чуваш ли, Портокалово момиче, чуваш ли как портокалите се изсипват от хартиения плик на Портокаловото момиче? Чуваш ли, Портокалово момиче, как Ян Олав гони Портокаловото момиче по улиците на Осло? Или как двамата се целуват за пръв път сред портокаловите градини на Севиля, Портокалово момиче?
Знаеш ли… 42… Това може ли да бъде отговор на въпроса „Как можем да сме сигурни, че няма друг живот след този?“!? Ами ако ти си просто част от нечие минало… Имаш ли право просто да се появиш? Може ли да си такъв егоист. А може би просто искаш да се сбогуваш? „Човек няма право да се бърка в неща, които не му принадлежат“…
В тази книга, Портокалово момиче, е красотата на първото голямо влюбване, надежда за истинска и вечена любов. Мислиш ли си често за „Хъбъл“ и Вселената: тогава осъзнаваш колко е нищожен човешкият живот. Осъзнаваш колко силно трябва да се радваш на всеки един от моментите, които сама си извоювала или просто откраднала от „времето“, Портокалово момиче. И тогава знаеш, че трябва да си с него.
А готова ли си да следваш мечтата си? Да следваш себе си по целия свят, без значение от големината на саможертвата? Тогава ти заслужаваш… изкуплението си.
Чудех се през цялото време, Портокалово момиче: това книга за деца ли е? Или младежка книга? Книга за първата любов? Книга за истински, пораснали мъже… И тогава, точно там видях себе си. Плувах в дълбочината на портокаловата кора, в онзи трамвай нагоре по улица „Драмен“, на голямата тераса със звездите… Или бе в Брюксел, на площада малко под Gare du Midi…
Ти кога за последно направи нещо заедно с баща си? А кога за последен път плака заедно с него? Важното е да не спираш да мечтаеш, Портокалово момиче. Защото „ти си един щастлив билет“, изтеглен от двама души преди само миг…
Прочетете ревю за „Портокаловото момиче“ и от Павлина.
