Има книги, които вземаш с идеята да избягаш. Книги, които те пренасят в един съвсем различен свят, друго време и възприятия, които ти помагат да напуснеш проблемите, терзанията и собствените грешките в съвременно ежедневие. За мен „Последният харем” беше такава книга – книга-бягство. Бягство в един отминал свят, със специфичен вкус на ароматен тютюн и тайнственост, на ориенталска романтика, но и свят на политическо лицемерие, фалшива реалност и загубени души.
Книгата е цялата тази смесица, но ако трябва да се откроят две ключови думи, то това са късмет и заблуда. Около тях е построен сюжета, около тях са построени съдбите на героите, около тях е изрисуван и политическият живот в Турция от началото на ХХ век. Тези две думи определят щастието и нещастието, рисуват историята по такъв начин, че в последните глави на романа истината отвъд късмета и заблудите е толкова наситена с емоции, че не можеш да оставиш книгата без да стигнеш до самия край, въпреки късния час, въпреки вече затварящите се клепачи.
„Последният харем” е роман, в който редуването на различните социални и политически промени се извършват в живота на едни и същи хора – на две жени от посления харем на Абдул Хамид, две жени – арменка и туркиня, които преминават през всички ключови събития в Турция в началото на века. Преминават от арменските въстания в края на ХІХ век, през свалянето на султана и революцията на младотурците, Първата световна война, зверствата спрямо арменците, края на войната и провъзгласяването на Турция за република, за да открият в края своя път към собствения живот. Чрез тяхните преживявания и лични истории, несъмнено повлияни от ситуацията в страната, читателят може да оцени и историческите промени в една страна на границата на изтока и запада, разкъсвана между ориента и модерността на европейската цивилизация, страна и време, които и днес остава конфликтна тема в световния политически живот.
Докато четях, тази книга страшно много ми напомняше на българския Тютюн, на трагичната обреченост на героите и същевременно съзнателният избор на всеки един от тях точно на този живот. Войната, заблудите, политическите машинации, лицемерието и трагичността, обаче тук го няма тютюна, има само една страна разкъсвана от противоречия и страдание.
Заблудите, в които живеят всички, са различни, всеки има своето разбиране за света и процесите в него. Някои вярват, че това е късмет. Други вярват, че са свободни. Но в края всички разбират, че не е така, че жадуваната свобода, не е нищо повече от принудата да се вземе невъзможно решение, а късметът – просто пряк път за отричане на избора.
Самият автор подчертава: Не желая да обвиняванм и оневинявам различнитете партии, участници в драмата, по-скоро искам да представя как хората се заплитат в заблудите си и се провалят в опита си да живеят собдоно и да се възползват от свободата си.
И все пак, краят е обнадеждаващ. От всяка трагедия има спасение, а от всяко спасение струи музика.
Един роман, който не е това, което очаквах, но всичко това се разбира едва след 309 страница.
