Реших да прочета „Преди катастрофата“ (изд. „Софтпрес“) на Ноа Хоули, водена от интуицията си и с желание да се поразходя извън зоната си на читателски комфорт. Видях корицата, тя ме накара да полюбопитствам за анотацията, която пък ми се стори интересна. Казах си, че е време да прочета третия трилър в живота ми, и го нарекох „летен книжен експеримент“.
След завършване на експеримента съм изключително доволна от навика си да не се отказвам от книга, която ми върви бавно и ми е „неудобна“, защото не е обичайният ми избор.
Частен самолет с единайсет души на борда се разбива в Атлантическия океан, двама оцеляват. Въпросите, които би трябвало да ни занимават до края на романа, са „Защо е паднал самолетът?“ и „Кой е злодеят?“. Аз обаче трудно се впечатлявам от трилър елементи, слабо ме вълнуват интрига, нагнетяване на напрежението, догадки, задкулисия. Може да ме спечели идея, която да припозная, да ме накара да се замисля или да се ядосам, или да чувствам.
Преломният за мен момент в „Преди катастрофата“ беше първото описание на една от картините на оцелелия художник, когато става ясно, че обект на неговото творчество са природни бедствия, злополуки и катастрофи. Бях много изненада от начина, по който са представени картините – през погледа на случаен ценител и на разследващите органи, и чрез дискусиите, които предизвикват те за същността на изкуството и твореца и за (не)възможността човекът да бъде отделен от действията си.
Картините на Скот представят реалистично изображение на възможен или вече случил се катастрофичен сценарий, но в същността си са опит за проумяване на света. Те са едновременно реалност и метафора, чувства и факти, бягство „от“ и „към“ нещо.
Изкуството има за цел самия си обект и посредством различни техники и материали търси създаването на неуловимо изживяване. Затова то съществува в ума на този, който го възприема. Романът на Хоули е едно потвърждение на тезата на Труман Капоти, че реалността (истината) е много по-невероятна от фикцията (неистината).
Светът в „Преди катастрофата“ е представен като огромна (и затова непонятна) невъзможност, която бива потискана всеки ден – да оцеляваш, да изкачваш планини, да лекуваш болести, да водиш войни, да поставяш граници, да се бориш срещу границите – това е резултатът от огромното високомерие на човечеството и заблуда по отношение на човешката значимост.
Изначално повреден ли е нашият свят? Прекалено ли сме ангажирани със себе си? Може ли да се излекуваме, ако помагаме, ако се чувстваме полезни и се стремим да сме по-добри хора?
Не всичко, което изглежда от значение, е наистина важно. Прости съвпадения, провидение на съдбата или преднамерени постъпки диктуват живота ни? Какво би се променило, ако знаем защо определени неща се случват на определени хора? Абсолютната увереност е мит, а миговете на проблясъци в мъглявината на съществуването ни са твърде малко, за да успеят да ни успокоят.
Да, „Преди катастрофата“ успя да ме провокира и да ми зададе всички тези въпроси, без да досажда с поучения и блудкав хепиенд. И да, много ме изненада, а после ме впечатли.
