Има книги, които само с корица и заглавие ти разкриват много за себе си. Такава е и „Прекалено шумна самота“ (изд. „Colibri“, преводач: Анжелина Пенчева) от чешкия писател Бохумил Храбал. Поглеждаш разкошната корица на Стефан Касъров и разбираш, че краткият роман е побрал в скромните 128 страници тъгата и красотата на едно самотно съществуване.
Трийсет и пет години опаковам стара хартия и книги и живея в страна, която от петнайсет поколения насам знае да чете и да пише, живея в бивше кралство, където е било и продължава да бъде обичай и мания хората търпеливо да пресоват в главата си мисли и картини, носещи неописуема радост и още по-голяма тъга, живея сред люде, готови за пакет пресовани мисли да дадат и живота си.
Историята на пръв поглед е ежедневието на Хантя, обитаващ тъмно мазе през 70-те години, а работата му е да пресова стара хартия. Но тук-таме погледът му е привлечен от гръбчето на някоя ценна книга, която се бори за нов живот в сандъчето му с находки. То, от своя страна, е застлано с иконите, които някой погрешка е изсипал в мазето. Може би заради това Хантя изживява прочитането им като литургия, след което с изключителна прецизност и внимание ги пакетира, придавайки им характер. Страховете и радостите му говорят за един изключително богат на емоции характер, на един дух, чиято емоционалност е узряла чрез литературата, а това не носи непременно само щастие.
…за тези трийсет и пет години отнесох вкъщи към два тона книги и когато заспивам, тези два тона книги притискат съня ми, а когато понякога започвам да викам и да се мятам в съня си, с ужас чувам как книгите започват да се накланят и е достатъчно само да ги докосна с коляно или да викна малко по-силно, и те ще се сринат върху мен от балдахина като лавина, рог на изобилието ще изсипе върху мен куп ценни книги и те ще ме смачкат като въшка, понякога дори си мисля, че книгите заговорничат срещу мен, и също както аз всеки ден размазвам с пресата стотина невинни мишки, така и книгите ми готвят справедливо отмъщение, защото всяко преследване и злодеяние се връща.
Бохумил Храбал (източник: Bohumil-hrabal.cz)
Дните му са дълги, самотни и отдръпнати от другите, но книгите му предлагат много светове, достъп до най-великите писатели и философи. Дори изхвърлените репродукции на Ван Гог и Гоген озаряват тъмното и тясно мазе по начин, който само изкуството владее. Докато той върши обичайните си задължения, непрекъснатият му поток от мисли ни отпраща към миналото. По много ненатрапчив начин виждаме сцени от детството, също смъртта на майка му и първата любов.
И после, без предизвестие, настоящето настоява да му се обърне повече внимание, подобно на книгите, които всеки ден минават през ръцете на Хантя и го образоват, както казва той, насилствено. Той е онзи човек, който почти никой не забелязва на улицата, затова вечер се прибира и започва да води мислен диалог с Хегел и другите големи имена, които спасява и обгрижва.
Оксиморон ли е заглавието? На пръв поглед да, но в същото време самотата на Хантя е оглушителна. Крачещ в тълпата, той е сам. Връщащ се към спомените си, вижда за пореден път как хората от живота му са си тръгвали по различни причини. На всичкото отгоре бъдещето не обещава да компенсира по никакъв начин, а тъкмо напротив – показва му, че прогресът няма нужда от него и е излишен в света. Самотата е толкова шумна и всепоглъщаща, колкото и корицата предполага.
Милан Кундера казва, че прозата на Храбал е сравнима с високата поезия и с неудържимия полет на фантазията. „Прекалено шумна самота“ наистина е полет на фантазията, тя е обяснение в любов към литературата, поглед навътре към неизразимото в нас и оголен нерв на ежедневието, което ни притиска.
Още ревюта за „Прекалено шумна самота“ ще откриете в „На по книга, две“ и „Book Adventure Club“.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
