Ако намерите човек, който не изпитва и най-малкото желание да проникне в нечий чужд ум, то знайте, че сте попаднали на пенсиониран психиатър.
Няма нищо по-интригуващо и интимно от ежедневните мисли на едно обикновено момиче – това доказва младата американска писателка Къртис Ситенфелд в дебютния си (уви, неиздаван на български) роман „Prep”. Докато пиша последното изречение, осъзнавам колко невярно е то –„Prep” не е роман, „Prep“ e дисекция на ума.
Заглавието, което може да се преведе като „Училищен пансион“, и корицата, решена в свежи цветове, моментално пращат „Prep” на рафта с младежките четива. За да бъдем честни, действието наистина се развива в елитен училищен пансион – нищо ново в света на Young Adult литературата. Уловката обаче е следната: в „Prep” липсва традиционният за повечето романи сюжет със завръзка, кулминация и развръзка. Ситенфелд ни предлага 449 страници, сякаш описващи от първо лице истинския живот на една своенравна девойка: с вълнуващите и със скучните дни, с житейските ситуации, които в дългосрочен план не водят до никъде, с множеството случайности, грешни решения и нелогични шеги на съдбата, а над всичко – с така позната тръпка на младостта – стремежът към невъзможната любов. Заедно с героинята на романа, читателят трябва да гадае кои персонажи и събития всъщност са важните в побърканата вселена, наречена „гимназия“, а в това има неоспорим чар. Четивото е подправено с иронични опити за психологически анализи, базирани на несигурността, сексуалните желания, гнева и завистта на едно момиче, което твърде рано е осъзнало, че собствените му възможности имат граници.
Въпреки странното си име, Лий Фиора е от най-обикновено американско семейство. Отегчена до смърт от родния си щат Индиана, 14-годишната Лий кандидатства за стипендия в престижното частно училище „Аулт“ в Кънектикът. Проблемите не закъсняват: със съученици, чиито родители притежават лимузини, къщи на Източното крайбрежие и милиони в акции на „Уолстрийт“, Лий започва да се чувства като риба на сухо още от първия миг, в който прекрачва внушителните порти на „Аулт“. Макар че откритият снобизъм не е на почит в училището, почти липсват индивиди, с които нашата героиня би могла да се сприятели: едни са прекалено богати, други са твърде красиви, за да се чувства комфортно в компанията им, трети имат напълно различни интереси от нея, а четвърти са аутсайдери. Има и личности като Крос „Шъг“ Шугърман – хем прекалено богат, хем твърде красив и при това с чужди на Лий интереси; иначе казано, „идеален за идеализиране отдалече“. Болезнено чувствителна и мнителна като повечето тийнейджъри, Лий прекарва три години в „Аулт“ в относителна анонимност и самота, докато една нощ, по неведоми пътища на съдбата, пияният Крос Шугърман се вмъква в стаята й.
Романът оставя героинята сама да рисува своя портрет, представяйки ни най-съкровените й мисли, а това ни помага да научим немалко неща за същността на женския ум. Прави впечатление колко оплетена, премислена, но все пак позволяваща първични реакции, е женската логика. Казано по-тактично, Хумберт Хумберт на Набоков вероятно би харесал разсъжденията и болезнените копнежи на Лий Фиора. Като жена, мога да потвърдя, че повечето от нейните размишления звучат достоверно и дори на моменти се препокриват с моите собствени виждания.
„Prep” неизбежно ми припомни ученическите години и онзи театър, основан от „готини“ и „аутсайдери“, който се играеше ежедневно в класната стая и извън нея. В училище, за разлика от живота, абсолютно всеки индивид има шанс да попадне в светлината на прожектора. Вниманието към другите хора е изострено, има коментари и клюки, някои съученици биват издигнати на пиедестал, други биват осмивани. Когато завършиш, нещата се размиват. Къртис Ситенфелд е уловила отлично този момент:
„Аулт“ се променяше по време на дългите уикенди – не беше претъпкан и забързан; хората, от които бях очарована, в чието присъствие контролирах всеки жест, липсваха. Страхувах се, че такъв беше света извън гимназията. Едва ли имаше кой знае какво значение дали си си сресал косата преди да отидеш до супермаркета; доста малко вероятно беше да работиш някъде, където ще ти пука за повече от двама-трима колеги. В „Аулт“ да се интересуваш от всичко и всеки, както и от собствения си имидж, беше изцеждащо, но ужасно вълнуващо.
Интересното от психологическа гледна точка е, че Лий Фиора не се стреми да стане част от популярните хлапета. Тя осъзнава мястото си в света, но това не я спира да се фокусира върху хората, притежаващи така желаните от нея красота и талант. „Prep” е подходящо четиво за всеки, преживял феномена „училище“, но остава усещането, че истинската целева аудитория са онези читатели, които страдат от несподелена любов към недостижим субект (в конкретния случай, амбициозният баскетболист Крос Шугърман, в чийто аналог се е влюбвало всяко второ момиче на планетата). На около 50 страници е представена аутопсия на несподелените чувства: от огромното значение, което придаваме на всеки жест на въпросния субект, до стремежа да заличим от съзнанието си всички негови малки несъвършенства, които изскачат, щом се доближим малко до неговата орбита. Нищо не може да се сравни с тръпката да правиш секс с несподелената си любов, твърди Лий Фиора. Без потенциал и желание за връзка, сексът сякаш е единственият начин да се докоснеш до идеала.
По този повод е и следният цитат:
„Изуми ме колко е трудно да повярвам, че наистина получавах каквото исках; беше много по-лесно да чувствам липсата на нещо, отколкото притежанието му.”
Невъзможността е афродизиак до момента, в който не стане възможност. Пораженията са лесен изход, защото дават шанса да се борим за нещо ново. Трофеите обвързват – борбата за тях обаче ни кара да се чувстваме живи. От тази гледна точка, провалът е логичен, защото победа би означавала, че вече няма за какво да се борим.
Провалите на Лий Фиора са безчет. „Рrep” обаче е категоричен литературен победител.
